- Спорт? Нима наричате шаха спорт?
- Ама разбира се! - Господин Аскам сякаш се изненада от думите ми. - При това най-великият от всички спортове, тъй като поставя противниците в абсолютно еднакви изходни позиции. Размерът няма значение в шаха. Нито възрастта или - млада госпожице - полът. И двамата играчи имат едни и същи фигури, които се движат според едни и същи правила. Шахът е спортът на всички спортове.
- Но спортът е физическо занимание. Нима определението на спорт не включва изискването играчът да се изтощи от усилията по време на играта или най-малкото да се изпоти, докато я играе? Шахът е просто салонна игра. в която подобни неща няма.
- Салонна игра! Салонна игра!? — възмутено възкликна господин Аскам. Но вместо да спори още с мен, просто кимна кротко. - Добре. Да приемем засега
твоята дефиниция и като гледаме предстоящия турнир, да видим дали шахът може да се смята за спорт съгласно това определение.
Докато играеха вечерните си партии, господин Аскам и господин Джайлс разговаряха непринудено -обсъждаха пътуването, възхода на Мартин Лутер или някаква друга тема. предизвикала интереса им.
Възхищавах се на лекотата, с която си бъбреха. Двамата бяха просто добри приятели - чувстваха се толкова удобно един с друг, че можеха да разговарят за всичко, от честни съвети до критики. Един ден, докато яздех с господин Аскам на коня му, го попитах как и кога са се сприятелили с господин Джайлс.
Учителят ми тихо се засмя.
- И двамата бяхме безнадеждно влюбени в едно и също момиче.
- Били сте съперници, а сега сте най-добрите приятели? Не разбирам.
- Тя беше местна дебютантка и най-прекрасното момиче в цял Кеймбридж. - Господин Аскам поклати глава. - Прекрасна, но и своенравна. Двамата с Джайлс бяхме току-що постъпили студенти, съвсем млади. Съревновавахме се безсрамно за вниманието й, аз с ужасни любовни стихове, а той с цветя и остроумие. И тя с радост приемаше авансите и на двама ни, преди да избяга и да се омъжи за наследника на огромно имение, който се оказа пияница и глупак и накрая затъна в дългове и изгуби всичките си имоти. Не зная какво стана с нея, но благодарение на общия ни провал двамата с Джайлс станахме първи приятели.
- И сега той в Кеймбридж ли преподава?
- Да. Светска философия. Уилям Окам, Тома Ак-вински, Дънс Скот, такива неща.
- И е несемеен като вас, нали? - попитах аз, като с всички сили се мъчех да го кажа невинно. Елси особено се интересуваше от този въпрос. Смяташе,
че господин Джайлс е доста привлекателен, „в интелектуално отношение".
- Точно така - отвърна господин Аскам. - Но за разлика от мен, не по негов избор. Джайлс беше женен навремето. За дъщерята на своя професор по философия, блестящо и чудесно момиче, казваше се Шарлот Пейдж. Бащата на Шарлот й позволяваше да присъства на лекциите му, скрита в дъното на залата, и така тя беше научила всичко, което учеха момчетата. Не отстъпваше на никого от тях и Джайлс направо я обожаваше. Ожениха се, но година по-късно тя се разболя от чумата и умря на двайсет и една. Оттогава Джайлс не проявява никакъв интерес към ухажване на жени.
Погледнах към господин Джайлс, който яздеше недалеч от нас и се взираше унесено в хоризонта. Запитах се дали не си мисли за нея.
- Горкият господин Джайлс.
Господин Аскам се усмихна тъжно.
- Да. Но пък, от друга страна, не е ли по-добре да обичаш силно и истински някого кратко време, отколкото никога да не си изпитвал това чувство?
Не знаех. На онзи етап от живота ми момчетата бяха нещо странно. Само година по-рано ги смятах за досадни, а сега ги намирах за интригуващи. Идеята да обичам някое момче обаче беше смътна в най-добрия случай.
- Затова ли сте ерген? - попитах аз. - Нима очаквате подобна всеобхватна любов?
- Би могло да е така - отвърна учителят ми. — Но истинската причина е, че имам някои проекти, които искам да приключа, преди да се установя на едно място.
- Какви проекти?
- Ами, например, ти.
Земите на Хабсбургите
Най-сетне пресякохме Бургундия, минахме през долината на Рейн и навлязохме в земите на Хабсбургите.
Описахме широка дъга около планините, пазещи Швейцарската конфедерация, прекосихме гъсти гори и живописни долини и накрая видяхме замъците на германските благородници.
Предполагам, че през целия път съм била с изумена физиономия - всеки ден носеше нови гледки, нови народи, нови култури.
В земите на Хабсбургите местата, на които отсядахме, станаха по-добри. Благодарение на заплетената мрежа от бракове, която не би могъл да разплете дори кралският астроном, фамилията на баща ми имаше множество далечни роднини в тези части на света и се ползвахме от гостоприемството им. (Нямаше как да не забележа, че във Франция, където баща ми се водеше крал, пътувахме тайно и винаги нащрек, докато в германските райони, където той нямаше подобна титла, се движехме открито и свободно.)