С усилие успях да преглътна, за да не повърна.
И тогава безумецът тръгна към мен.
Единственият път за бягство бе вратата към малкия параклис на посолството.
Хвърлих се през нея и той ме подгони. Стъпките му отекваха зад мен.
Втурнах се в малкия параклис. Няколко пейки бяха наредени от двете страни на централна пътека, водеща към малък издигнат олтар.
Метнах се отчаяно през най-близката пейка и се претърколих под онази пред нея, за да се скрия от нападателя си.
Туп. Дървената пейка над мен се разклати, когато той се озова върху нея. В далечината чух стражите да блъскат безпомощно по затворената врата на посолството.
Като обезумяла изпълзях на четири крака под следващата пейка и се блъснах в някаква подставка за ко-леничене. В следващия миг преследвачът ми се озова пред мен и замахна свирепо с ятагана, но успях да се извъртя и острието се заби в следващата поставка.
Докато той се мъчеше да освободи оръжието си, аз се плъзнах под следващите гри пейки, изправих се, прескочих първата пейка и паднах тромаво пред олтара...
... и в същия миг някой ме сграбчи отзад за врата и ме стовари върху олтара.
Проснах се по гръб и се озовах пред жълтите очи на безумното създание. Безумецът пъшкаше като животно, под отвратителната му заешка устна се виждаха безформени зъби и обезобразени венци.
Беше зарязал ятагана, но все още държеше сабята на Латиф и сега, докато я държеше над гърлото ми, започна да се смее с груб идиотски смях.
С мен беше свършено. Какво можеше да направи едно дете срещу някой много по-едър и силен от него?
И тогава ме осени.
Замахнах с изпънати пръсти и ги забих в лявото му око, засягайки и дясното, но странично. Ударът беше достатъчен, за да накара безумеца да изреве от болка, да отстъпи назад и да посегне към очите си. Това ми даде необходимия миг да се претърколя от олтара...
... но той в последния момент посегна и ме сграбчи за ръката.
Не!
Демонът ме просна отново върху олтара, притисна ме с едната си ръка и вдигна сабята с другата. Слюнката му покапа по лицето ми, докато се взираше в очите ми с ужасната си безумна усмивка. После той замахна...
о „елата, която прониза
Първо чух звука.
Не чувах нищо освен сабственото блъскане на сърцето в ГЛавата ми.
Виждах всичко съвсем ясно. Виждах учителя си пред мен. отпуснат на коляно при входа в края на пътеката, как се опитва да постави втора стрела на тетивата; виждах дори кожения пръстен за стрелба на десния му показалец. Различавах и сянката на безумеца, надигаща се зад мен и летяща по пейките, покрай които минавах - и някъде дълбоко в себе си знаех, че това може да свърши само по един от два начина - или учителят ми ще успее да опъне лъка и да стреля, или безумецът ще ме настигне, ще ме посече и ще сложи край на късия ми живот.
-Бес! Залегни!
В паниката умът ми едва регистрира командата, но въпреки това я изпълних.
Метнах се напред върху килима на пътеката и в последния миг видях как учителят ми вдига лъка с идеално поставената стрела и с изключително напрегната физиономия пуска тетивата.
Стрелата полетя по дължината на пътеката и улучи безумеца между очите, в гърбицата на носа; железният връх се заби дълбоко в главата му и го закова насред крачка. Главата му рязко отлетя назад, жълтите му очи се разшириха от ужас и той рухна на пода, все така упорито стиснал сабята.
Лежах на пътеката само на един разкрач от него. без да смея да помръдна. Страхувах се. че е още жив.
И тогава учителят ми се появи пред мен и пусна последна стрела в главата на безумеца само от една стъпка разстояние. Чудовището вече определено бе мъртво.
В следващия миг се озовах в обятията на учителя си и ридаех на рамото му.
-Благодаря ви, господин Аскам! Благодаря! Благодаря!
Той се отдръпна от мен и ме погледна в очите.
- За какво ми благодариш? Ако не беше дошла, щях да съм поредната жертва на този побъркан — мъртъв, одран и обезобразен. Но благодарение на теб той не получи тази
възможност и когато дойдох на себе си. го видях да те гони в параклиса. Бес. недей да ми благодариш. Ти дойде тук да спасиш мен. без да се замисляш за опасностите за самата себе си. Честно. Бог да е на помощ на света, ако се случи да станеш кралица на Англия!
Не ми пукаше.
Просто го прегърнах с всички сили и изплаках очите си, като съвсем искрено вярвах, че никога няма да го пусна.
Разбира се, малко след това пуснахме стражите и те бързо претърсиха посолството. Латиф дойде на себе си с ужасно главоболие, а накрая се появи и самият султан, следван от садразама и личните си гвардейци.