— Мили божке! Според мен е адски безот… безот… така де… липсва ѝ отговорност.
— Пиян ли си? — Линда не харесваше Тод, не виждаше добрите му страни и в този момент Том май също не ги виждаше.
— Съвсем мъничко. Ша са опрая, докат отворят. Ноша си ментови бонбони.
Том мислеше да го попита дали си носи и визин — очите му се бяха зачервили като на електроженист, — но реши, че моментът не е подходящ за спорове. Обърна се към мястото, на което стоеше жената с ревящото бебе. В първия момент си помисли, че ги няма. После погледна надолу и видя как тя, прегърнала детенцето си, се пъха в спалния чувал, придържан от едрия мъжага. Бебето продължаваше да се дере с цяло гърло.
— Що не умирите това врескало? — провикна се някакъв мъж.
Една жена се обади:
— Повикайте някой от „Социални грижи“!
Том си спомни за Тина като бебе, представи си я как трепери от студ и влага през часовете, предшестващи утрото, и едва се сдържа да не извика на мъжа и на жената да млъкнат… или по някакъв начин да помогнат на младата майка. Та нали всички тук — цялата сбирщина прецакани от съдбата неудачници — бяха на един хал?
Плачът на бебето постихна, накрая престана.
— Сигурно тя го кърми — дълбокомислено отбеляза Тод и стисна гърдата си, за да онагледи думите си.
— Да, сигурно.
— Томи?
— Какво?
— Знаеш, че и Ейлин остана без работа, нали? — попита Тод — вече говореше почти нормално и не заваляше думите.
— Не думай! Не знаех! — възкликна той, преструвайки се, че не забелязва страха, изписан на лицето на приятеля си. Нито сълзите му. Може би се беше насълзил от алкохола или от студа. Може би не.
— Обещаха да ѝ се обадят, когато излезем от кризата, но и на мен казаха същото, а вече от половин година съм без работа. Изтеглих си парите от застраховката и вече свършиха. Знаеш ли колко имаме в банката? Петстотин долара. Можеш ли да пресметнеш до кога ще ни стигнат, след като в „Крогер“ един хляб струва цял долар?
— Няма да е за дълго.
— Браво, пиша ти пълно шест! Дано ми излезе късметът тук. Трябва да си намеря работа. На всяка цена.
— Ще си намериш. И двамата ще си намерим.
Тод кимна към едрия мъжага, който сякаш стоеше на пост до спалния чувал, да не би някой случайно да настъпи майката и бебето вътре:
— Мислиш ли, че са женени?
До този момент Том не си беше задавал този въпрос.
— Може би — промърмори.
— В такъв случай и двамата са безработни. Иначе единият щеше да остане вкъщи с детето.
— Може да си мислят, че с него шансовете им за работа са по-големи.
Тод се ухили:
— Аха, тънката струна на състраданието! Идеята си я бива. — Той отново извади бутилката: — Искаш ли?
Том си каза „Ако откажа, той ще довърши уискито“, отпи малка глътка… и задряма.
Събуди го радостен възглас, посрещнат със смях и с ръкопляскания:
— Открили са живот на други планети!
Той се огледа — вече се развиделяваше. Светлината едва си пробиваше път през гъстата мъгла, но денят беше настъпил. През остъклените врати на залата чакащите зърнаха как чистач със сива униформа (късметлия, който имаше работа), тътри из фоайето кофа с бърсалка.
— Кво става? — попита Тод.
— Нищо. Цъфна някакъв чистач.
Тод погледна към Марлборо Стрийт:
— Мили божке, идват още хора!
— Да — кимна Том и си каза: „Ако бях послушал Линда, щяхме да сме най-отзад на опашка, стигаща почти до Кливланд.“ Стана му хубаво (приятно е да мислиш за предстоящото отмъщение), само дето съжаляваше, че се съблазни от уискито на Тод. Вкусът в устата му беше на котешка тоалетна. Не че беше опитвал котешка пикня, обаче…
Някой, намиращ, се няколко зигзага напред, недалеч от спалния чувал, се провикна:
— Абе, това мерцедес ли е? На туй мяза.
Том зърна на алеята откъм Марлборо Стрийт голям автомобил с включени жълти фарове. Беше спрял и не помръдваше.
— Този пък какво чака? — зачуди се Тод.
Шофьорът на колата, последвала мерцедеса, навярно си зададе същия въпрос, защото гневно занатиска клаксона — протяжен, писклив звук, от който безработните на опашката се стреснаха, ядно замърмориха и се огледаха. Колата с жълтите фарове не помръдна още секунда, после се стрелна напред. Не наляво към вече претъпкания паркинг, а право към безработните, натъпкани като сардели зад жълтите ленти.
— Хей! — провикна се някой.