И хукна обратно, като вдигаше прах с тежките си ботуши и постоянно се озърташе назад.
Но вечерта не успяха да се видят. Вестовоят донесе от щаба кратка бележка:
„Цялата нощ дежурен. Утре. Обичам те.
П.“Добре, щом е дежурен — да дежури. Варя се залови с настаняването. Приютиха я милосърдните сестри — добри и отзивчиви женици, но доста възрастни, все над трийсетте и малко скучни. И тъй като предприемчивият Митко беше отмъкнал целия й багаж, те събраха за нея дрехи, обувки, шишенце одеколон (а какъв хубав парижки парфюм имаше), чорапи, бельо, гребен, фиби, сапун, пудра, крем за лице, крем за слънце, тоалетно мляко за обветрената кожа, есенция за миене на коса и други нужни неща — всичко необходимо. Роклите, разбира се, бяха ужасни, с изключение може би на една — синя с бяла дантелена якичка. Варя подгъна демодираните маншети и стана много прилично.
Но още от сутринта я налегна скуката. Сестрите отидоха в лазарета — от Ловеч бяха докарали двама ранени. Изоставената Варя пи кафе, ходи да пусне телеграма до родителите: преди всичко да не полудеят от притеснения, а на второ място да й пратят пари (но само назаем, хич да не си въобразяват, че се е върнала обратно в клетката). Разходи се из лагера, позяпа малко странния влак без релси: от другия бряг бяха докарали обоза с механична тяга. Бълващите пара железни локомобили с огромни колелета влачеха тежки оръдия и талиги с боеприпаси. Беше впечатляваща гледка, истински триумф на прогреса.
Както нямаше какво друго да прави, намина да навести Фандорин, на когото бяха отредили отделна палатка в щабния сектор. Ераст Петрович също се бе отдал на безделие: търкаляше се на походното легло с някаква турска книга и си записваше разни думички.
— Тук ли охранявате държавните интереси, господин полицай? — попита Варя, преценявайки, че ще е най-добре да разговаря с агента в тая подигравателно-небрежна тоналност.
Фандорин стана и наметна военен сюртук без пагони (явно и той бе посъбрал дрешки оттук-оттам). Ризата му беше разкопчана и Варя видя на врата му сребърна верижка. Кръстче ли носеше? Не, май е медальон. Интересно, какво ли има в него? Господин доносникът май го дава романтично?
Титулярният съветник закопча ризата си догоре и със сериозен тон отговори:
— Щом живееш в една д-държава, трябва или да я пазиш, или да я напуснеш. Всичко друго е паразитизъм и слугински одумки.
— Има и трета възможност — парира Варя, засегната от „слугинските одумки“. — Може да се разруши несправедливата държава и на нейно място да се съгради друга.
— За жалост, Варвара Андреевна, държавата не е къща, тя по-скоро е дърво. А то пък се подчинява на природните закони, не можеш да го построиш, то си расте от само себе си и това е дълъг процес. Тук няма нужда от зидари, градинари трябват.
Забравяйки уместната за случая тоналност, Варя разгорещено възкликна:
— Живеем в тежки и сложни времена! Честните хора изнемогват под бремето на глупостта и произвола, а вие като същински старчок дрънкате за някакви градинари!
Ераст Петрович сви рамене:
— Мила Варвара Андреевна, д-дотегнало ми е да слушам това хленчене за „нашите тежки времена“. По времето на цар Николай21 времената са били доста по-тежки от сегашните. Тогава вашите „честни хора“ т-трепереха от собствената си сянка и непрестанно възхваляваха щастливия си живот. При положение, че днес е възможно да се оплакваме от глупостта и произвола, ще рече, времената се оправят.
— Ама и вие сте просто един… Вие сте просто един… слуга на престола! — процеди Варя най-страшната обида, а когато Фандорин дори не трепна, поясни на достъпен за него език: — Верноподаник, роб без ум и без съвест!
Изтърси го и се уплаши от собствената си грубост, обаче Ераст Петрович изобщо не се разсърди, а само въздъхна и рече:
— Вие не знаете как да се д-държите с мен. Това първо. Задължена сте ми, а не ви се ще и това ви нервира. Това второ. Дявол да го вземе, забравете, че сте ми задължена, и ще се разбираме чудесно. Това трето.
Тая му снизходителност ядоса Варя още повече, защото агентът с рибешка кръв беше напълно прав.
— Аха, вече забелязах, че говорите като учител по танци: първо-второ-трето. Кой ви научи да се изразявате по тоя глупав начин?
— Едни учители — мъгляво отговори Фандорин и неучтиво заби нос в турската си книга.
Шатрата, където се събираха акредитираните към щабквартирата журналисти, се виждаше отдалеч. На дълъг шнур пред входа се ветрееха знамена на различни държави, флагчета на вестници и списания и незнайно защо — един червени тиранти на бели звездички.
— Вчера, изглежда, са поливали успешния бой при Ловеч — предположи Петя. — И някой е поливал, докато си изгуби тирантите.