На Петя лошо му се пишеше. Не разрешиха на Варя свиждане, но от Фандорин тя научи, че всички улики са срещу шифровчика. Получавайки заповедта на главнокомандващия от подполковник Казанзаки, Яблоков тутакси се заел с шифрирането, след което, според инструкцията, лично отнесъл депешата до телеграфния пункт. Варя подозираше, че разсеяният Петя като нищо е могъл да обърка градовете, още повече Никополската крепост я знаеха всички, докато тоя Плевен до момента малцина го бяха чували. Но Казанзаки не вярваше в неговата разсеяност, пък и самият Петя упорстваше и твърдеше, че отлично си спомня как е кодирал именно Плевен, такова смешно име.
А най-лошото беше, че според присъствалия на един от разпитите Ераст Петрович Яблоков явно криел нещо, при това го правел крайно нескопосно. Петя изобщо не умееше да лъже и Варя отлично го знаеше. Междувременно работата отиваше към военен съд.
А Фандорин търсеше истинския виновник по много странен начин. Сутрин навличаше едно идиотско раирано трико и дълго правеше английска гимнастика. По цял ден се излежаваше на походното легло, само от време на време се отбиваше в оперативния отдел на щаба, а вечерите задължително прекарваше в клуба при журналистите. Пушеше пури, четеше си книгата, наливаше се с вино, но не се напиваше, а когато някой го заприказваше, отговаряше без всякакво желание. Не й възлагаше никакви задачи. Само, преди да й пожелае лека нощ, казваше: „Ще се в-видим утре вечер в клуба.“
Варя просто се побъркваше от съзнанието за своята безпомощност. Денем обикаляше из лагера и с четири очи гледаше да открие нещо подозрително. Но нищо подозрително не се забелязваше и тя се упътваше към палатката на Ераст Петрович, за да го размърда и подтикне към действие. В бърлогата на титулярния съветник цареше наистина ужасно безредие: навсякъде бяха разхвърляни книги, едромащабни карти, дамаджани с българско вино, дрехи и оръдейни гюллета, които той очевидно използваше вместо гимнастически гири. Веднъж Варя не успя да забележи, че на стола, кой знае защо, е оставена чиния със студен пилаф, седна в нея и страшно се ядоса, понеже колкото и да се мъчи, не можа да изпере мазното петно от единствената си прилична рокля.
На 7 юли вечерта полковник Лукан организира в пресклуба (с тази английска дума наричаха шатрата на журналистите) вечеринка по повод рождения си ден. По този случай му бяха докарали от Букурещ три каси шампанско, за което твърдеше, че е платил по трийсет франка бутилката, но парите бяха отишли на вятъра — всички много бързо забравиха за виновника на тържеството, герой на деня стана Д’Евре.
Същата сутрин, въоръжен с бинокъла на позорно загубилия облога Маклафлин (между другото, Фандорин получи срещу мизерната си стотачка цяла хилядарка, и то благодарение на Варя), французинът бе предприел дръзка експедиция: съвсем сам под закрилата на кореспондентската си лента беше проникнал до предните позиции на неприятеля в Плевен и дори бе успял да вземе интервю от един турски полковник.
— Мосю Перепьолкин любезно ми обясни как най-добре да стигна до града, избягвайки куршумите — разказваше заобиколеният от възторжени слушатели Д’Евре. — И наистина се оказа съвсем лесно — турските дозори никакви ги нямаше. Срещнах първия низамин чак в покрайнините на града. „Какво си ме зяпнал? — креснах. — Веднага ме води при най-големия началник!“ В Ориента, господа, най-важното е да се държиш като падишах. Щом крещиш и заплашваш, значи го имаш това право. Водят ме при полковника. Казват му Али бей — червен фес, огромна черна брада, на гърдите — ромбовидната значка на „Сен-Сир“.22 Чудесно, казвам си, прекрасната Франция ми се притича на помощ. Тъй и тъй викам, аз представлявам парижката преса. Съдбата ме е захвърлила в руския лагер, а там можеш да умреш от скука, никаква екзотика, едно голо пиянство. Ще се съгласи ли почитаемият Али бей да даде едно интервю за парижките читатели? Съгласи се. Седим, пием изстуден шербет. Али бей ме пита: „Има ли го още онова чудесно кафене на ъгъла на булевард «Распай» и улица «Дьо Севър»?“ Честно казано, представа си нямам дали още го има, понеже отдавна не съм стъпвал в Париж, обаче отговарям: „Разбира се, там си е и процъфтява още повече от преди.“ Поприказвахме си за булевардите, за кан-кана, за кокотките. Полковникът се трогна, разроши си брадата — хубава брада, съвсем като на маршал Дьо Ре — и въздъхна: „Ох, веднъж да свърши тая проклета война, и право в Париж.“ „А скоро ли ще свърши, бей ефенди?“ „Скоро — вика Али бей. — Съвсем скоро. Щом русите изтикат мизерните ми три табора от Плевен, слагайте точката. Пътят е отворен чак до София.“ „Леле-мале — кахъря се аз. — Смел човек сте вие, Али бей. С три батальона срещу цялата руска армия! Непременно ще напиша за това в моя вестник. Но къде е славният Осман Нури паша с неговия корпус?“ Полковникът свали феса, махна с ръка: „Обещаха да пристигне утре. Само че няма да успее — пътищата са калпави. Най-рано в другиден привечер.“ Общо взето, добре си прекарахме. Поприказвахме си и за Константинопол, и за Александрия. Едвам се измъкнах, полковникът вече се разпореждаше да колят коча за чевермето. Monsieur Perepyolkin ме посъветва да запозная с интервюто си щаба на великия княз. Там прецениха, че беседата ми с почитаемия Али бей представлява интерес — скромно завърши кореспондентът. — Предполагам, че турския полковник още утре го чака малка изненада.