— Ах, тоя Д’Евре, тая луда глава! — Соболев разпери генералските си обятия. — Истински гал! Дай да те целуна!
Лицето на Д’Евре потъна в бухналата му брада, а Маклафлин, който играеше шах с Перепьолкин (капитанът беше свалил черната си превръзка и съсредоточено се взираше в дъската вече с две очи), сухо отбеляза:
— Капитанът не биваше да ви използва за съгледвач. Не съм сигурен, скъпи ми Шарл, че вашата постъпка е безукорна от гледна точка на журналистическата етика. Кореспондент на неутрална държава няма право да взема страна в конфликта, а още по-малко да се нагърбва с ролята на шпионин, тъй като…
Обаче всички, включително и Варя, толкова задружно се нахвърлиха срещу педантичния келт, че той се видя принуден да млъкне.
— Охо, тук било весело! — екна звучен, самоуверен глас.
Варя се обърна, на входа стоеше строен хусарски офицер, чернокос, с дръзко засукани мустаци, малко изпъкнали нехайни очи и нов-новеничък кръст за храброст на гърдите. Всеобщото внимание изобщо не смути влезлия, напротив, хусарят го възприе като нещо естествено.
— Ротмистър граф Зуров от Гронденския хусарски полк — представи се офицерът и козирува на Соболев. — Помните ли ме, ваше превъзходителство? Заедно превземахме Коканд, бях в щаба на Константин Петрович23.
— Много добре ви помня — кимна генералът. — Не ви ли бяха дали под съд за игра на комар по време на поход и дуел с някакъв интендант?
— Било каквото било, размина ми се — лекомислено отвърна хусарят. — Казаха ми, че ще намеря тук моят стар приятел Еразъм Фандорин. Или греша?
Варя стрелна с очи към седналия в далечния ъгъл Ераст Петрович. Той се изправи, въздъхна страдалчески и без всякакъв ентусиазъм произнесе:
— Иполит? К-какъв вятър те довя насам?
— Той е, гръм да ме удари! — втурна се към Фандорин хусарят и тъй го разтърси за раменете, че главата на Ераст Петрович се разлюшка като на парцалена кукла. — А разправяха, че турците те набили на кол в Сърбия! Много си изпаднал, бе братче, човек не може да те познае. И тия бели коси на слепоочията… ама добре си ги докарал, много е импозантно.
Виж го ти, какви интересни познанства имал титулярният съветник — видинският паша, шефът на жандармите, а сега и тоя наперен красавец с хусарските му маниери. И Варя уж случайно се примъкна по-наблизо, за да не изпусне нито дума.
— Хубави номера ни скрои съдбата, нали — Зуров престана да тръска събеседника си и вместо това започна да го тупа по гърба. — За моите приключения ще ти разказвам отделно, на четири очи, защото не са за дамски уши. — Той хвърли игрив поглед на Варя. — А финалът е както обикновено: останах без пукнат грош, сам-самин и с разбито сърце (още един поглед към Варя).
— Д-да се не н-надяваш — промърмори Фандорин, опитвайки се да се освободи от прегръдките на приятеля си.
— Ти откога заекваш! Контузия ли? Няма страшно, ще мине. Мене в Коканд един взрив тъй ме размаза в стената на някаква джамия, че ченето ми цял месец играеше, няма да повярваш: не можех да улуча чашата. А после ми мина, сякаш нищо не е било.
— А откъде се взе т-тук?
— Тя тая, братко Еразъм, е дълга и широка. — Хусарят огледа постоянните посетители на клуба, които го наблюдаваха с явно любопитство и каза: — Моля, господа, не се притеснявайте, елате насам. Тъкмо разказвам на Еразъм своята шехеразада.
— Одисея — тихо го поправи Ераст Петрович, отстъпвайки зад гърба на полковник Лукан.
— Одисея щеше да е, ако беше в Гърция, а моето си е тъкмо шехеразада. — Зуров направи интригуваща пауза и пристъпи към разказа: — И тъй, господа, в резултат на редица обстоятелства, чието съдържание е известно единствено на мен и Фандорин, се озовах в Неапол, абсолютно на сухо. Взех назаем от руския консул петстотин рубли — повече не рачи да даде, стипцата — и потеглих по море за Одеса. Добре, ама нали дяволът си няма работа — седнах на карти с капитана и щурмана. Очистиха ме до шушка, мошениците ниедни. Аз, естествено, заявявам своя протест, нанасяйки известни щети на корабното имущество, и в Константинопол ме изхвър… искам да кажа, ме свалиха на брега — без пари, без багаж, даже без шапка. А зимата си е зима, господа. Нищо че е Турция, пак е студено. Какво да се прави, отивам в посолството. Преодолявам всички прегради и право при посланика Николай Павлович Гнатиев. Хубав човек. С пари, казва, не мога да услужа, понеже по принцип не признавам никакви заеми, но ако сте съгласен, графе, ще ви взема за мой адютант, имам нужда от храбри офицери. Ще получавате дневни и прочие. Така станах адютант.