— Всъщност имам предвид, че ако тоя дявол Еразъм ме е изпреварил, аз незабавно се оттеглям. Каквото и да говорят моите недоброжелатели, мадмоазел, Зуров е човек с принципи. Никога не бих посегнал на нещо, което принадлежи на приятел.
— Мен ли имате предвид? — бавно схвана Варя. — Ако аз съм „нещото, което принадлежи на Фандорин“, няма да посягате на мен, но ако не съм „такова нещо“, ще посегнете? Правилно ли съм ви разбрала?
Зуров дипломатично раздвижи вежди, изобщо не личеше да се е притеснил.
— Принадлежа и винаги ще принадлежа само на себе си и освен това имам годеник — строго скастри нахалника Варя.
— Подочух. Но господин арестантът не спада към моите приятели — развесели се ротмистърът и с това рекогносцировката приключи.
Последва същинската атака.
— Хайде да се обзаложим, мадмоазел. Ако отгатна кой пръв ще излезе от шатрата, печеля една целувка. Ако не отгатна — ще си обръсна главата като башибозук. Хайде, по-смело! Почти не рискувате — вътре има едно двайсетина души.
Мимо волята си Варя усети, че устните й се разтягат в усмивка.
— И кой ще е първият?
Зуров се направи, че мисли, после отчаяно махна с ръка:
— Ех, сбогом, къдрици мои… Залагам на полковник Саблин. Не. Маклафлин. Не… Бюфетчикът Семьон, той ще излезе!
Той високо се изкашля и само след секунда на входа се показа бюфетчикът. Той деловито огледа ясното небе, кой знае защо избърса ръце в копринената си риза, промърмори: „Ха дано ни се размине дъждът“, и се прибра вътре, без дори да погледне Зуров.
— Чудо, небесно знамение! — възкликна графът, засука мустак и се наведе над заливащата се от смях Варя.
Тя очакваше, че ще я целуне по бузата, както винаги правеше Петя, но Зуров се целеше право в устните й и целувката излезе дълга, необичайна, главозамайваща.
Най-сетне, чувствайки, че всеки момент ще й свърши въздухът, Варя отблъсна кавалериста и се хвана за сърцето.
— Търсите си шамара — закани му се тя с отпаднал глас. — Хем ме предупреждаваха хората, че играете нечестно.
— За шамара веднага ви викам на дуел. Където несъмнено ще падна сразен — с облещени очи измърка графът.
Наистина нямаше как да му се сърди човек.
В палатката надникна Лушка, плашливо и глуповато момиче, което сестрите използваха като камериерка, готвачка, а когато имаше много ранени — и като санитарка.
— Госпожице, там ви чака един господин офицер — изтърси Лушка. — С черна коса, мустак и букет носи. Какво да му казвам?
За вълка говорим, той в кошарата, рече си Варя и пак се усмихна. Зуровите методи на обсада я забавляваха.
— Да почака. След малко идвам — каза тя и отметна одеялото.
Но пред палатките на лазарета, където всичко беше готово да посрещне нови ранени, не се разхождаше хусарят, а поредният претендент — благоухаещият на парфюм полковник Лукан.
Варя въздъхна тежко, но беше късно за отстъпление.
— Ravissante comme l’Aurore!38 — втурна се полковникът да целува ръка, но си спомни за съвременните жени и отскочи.
Варя поклати глава, отказвайки букета, огледа лъщящия от златни нашивки мундир на съюзника и попита сухо:
— Защо сте се натруфили така от сутринта?
— Тръгвам за Букурещ, за военен съвет при негово височество — важно съобщи полковникът. — Отбих се да се сбогуваме и същевременно да ви поканя на една закуска.
Той плесна с ръце и иззад ъгъла се показа елегантна каляска. На капрата седеше ординарец със захабена униформа, но с бели ръкавици.
— Заповядайте — поклони се Лукан и заинтригуваната Варя се изкатери на пружиниращата седалка.
— Къде отиваме? — попита тя. — В офицерската столова ли?
Румънецът се усмихна тайнствено, сякаш смяташе да откара спътничката си най-малко през девет земи в десета.
Изобщо полковникът напоследък се държеше много загадъчно. Както и преди, играеше комар по цели нощи, но ако в първите дни на познанството си със Зуров изглеждаше смазан и нещастен, сега се беше окопитил напълно и макар че продължаваше да харчи сериозни суми, не губеше кураж.
— Как мина играта вчера? — попита Варя, вглеждайки се в тъмните кръгове около очите на Лукан.
— Фортуна най-сетне се обърна с лице към мен — засия той. — Край с късмета на вашия Зуров. Чували ли сте за закона за големите числа? Ако залагаш ден подир ден големи суми, рано или късно непременно си връщаш загубеното.
Доколкото Варя си спомняше, Петя й беше разяснявал тая теория малко по-другояче, но реши да не влиза в препирни.
— Слепият късмет е на страната на графа, но пък на моя страна са математическият разчет и огромното богатство. Ето, вижте — той завъртя пред очите и малкия си пръст. — Спечелих обратно фамилния пръстен. Индийски елмаз, единайсет карата. Един от предците ми го е донесъл от кръстоносен поход.