— Суворова, Варя, Варвара Андреевна — уплашено прошепна Варя. — А вие кой сте? Какъв сте?
— Ераст Петрович Фандорин. Доброволец в сръбската война. Връщам се от т-турски плен.
Слава Богу, Варя вече беше решила, че халюцинира. Доброволец от войната в Сърбия! Турски плен! Тя изгледа с уважение посребрените слепоочия и не се сдържа да попита, даже посочи и с пръст:
— Измъчвали са ви, нали? Четох за ужасите на турския плен. Оттам ли ви е заекването?
Ераст Петрович Фандорин се намръщи и неохотно отговори:
— Никой не ме е измъчвал. От сутрин до вечер ми носеха кафе и ми приказваха само на френски. Бях нещо като гостенин на видинския к-каймакамин.
— На кого? — не можа да разбере Варя.
— Видин е град на румънската граница. А „каймакамин“ ще рече губернатор. Колкото до заекването, то е резултат от стара контузия.
— И сега сте избягали? — със завист попита момичето. — Отивате да се присъедините към действащата армия и пак да воювате?
— Не. Предостатъчно се навоювах.
Явно лицето на Варя изрази крайно недоумение, тъй, като доброволецът сметна за необходимо да допълни:
— Войната, Варвара Андреевна, с ужасно мръсна работа. В нея няма нито п-прави, нито криви. А пък добри и лоши хора се намират и от двете страни. Само че добрите обикновено ги убиват п-първи.
— Тогава за какво сте ходили доброволец в Сърбия? — разпалено попита тя. — Нали никой не ви е карал насила?
— От егоистични съображения. Бях болен, имах нужда от лечение.
— Че войната лекува ли? — учуди се Варя.
— Да. Когато гледаш чуждата болка, по-лесно понасяш своята. Стигнах до фронта две седмици преди разгрома на Черняевата армия. А после се наскитах из планините, нагърмях се до насита. Слава Богу, м-май не улучих никого.
Или се прави на интересен, или е просто циник, помисли си ядосано Варя и саркастично отбеляза:
— Ами че да си бяхте останали при вашия макамин до края на войната. Защо бягате?
— Не съм бягал. Юсуф паша ме пусна да си вървя.
— И какъв вятър ви довя в България?
— По работа — лаконично отвърна Фандорин. — Вие всъщност накъде сте се запътили?
— За Царевци, там е щабът на главнокомандващия. А вие?
— Към Бяла. Според слуховете там се намира главната квартира на негово в-величество — доброволецът замълча, размърда недоволен тънките си вежди, после въздъхна. — Но може и при главнокомандващия.
— Наистина ли? — зарадва се Варя. — Ох, хайде да пътуваме заедно, става ли? Направо не зная какво щях да правя, ако не бях ви срещнала.
— Г-глупости. Нареждате на тоя там да ви закара в разположението на най-близката руска част и толкова.
— Да наредя? Аз? На кръчмаря? — плахо попита Варя.
— Не е кръчмар, а механджия.
— Все едно. Селото нали е мюсюлманско?
— Мюсюлманско е.
— Ами че те щяха да ме издадат на турците!
— Не искам да ви обиждам, Варвара Андреевна, но вие не представлявате ни най-малка ценност за турците, а пък от вашия г-годеник механджията непременно ще получи награда.
— Не, по-добре да вървя с вас — примоли се Варя. — Много ви моля!
— Аз съм с една кранта, а и тя едва се влачи. Няма да издържи двама. И са ми останали само три гроша. Колкото за сиренето и виното, не повече. А ни трябва още един кон или поне магаре. Което е най-малко стотачка.
Новият познат на Варя млъкна, позамисли се и се огледа към масата, дето играеха на зарове. Пак въздъхна тежко.
— Стойте тук. Сега се връщам.
Бавно отиде до тях и около пет минути постоя край масата, наблюдавайки играта. После каза нещо (Варя не го чу), което накара всички да зарежат заровете и да се обърнат към него. Фандорин посочи Варя и тя се размърда от неудобство под втренчените им погледи. После избухна дружен кикот — явно се каза нещо непристойно и оскърбително по неин адрес, но Фандорин и не помисляше да защити честта й на дама. Напротив, ръкува се с някакъв мустакат шишко и седна на направеното му място, а около масата веднага се струпаха зяпачи.
Тъй, доброволецът май седна на комар. С какви пари обаче? С трите си гроша? Има доста да играе, докато спечели за кон. Варя се притесни, осъзнавайки, че се е доверила на човек, когото изобщо не познава. Изглежда странно, говори странно, действа странно… От друга страна има ли някакъв друг избор?
Вдигна се глъчка — шишкото бе хвърлил заровете. После заровете изтракаха отново и чак стените трепнаха от дружния стон на зяпачите.