Маклафлин я изгледа изпитателно, намести запотилите се от горещата пара очила.
— Дайте ми дума, че няма да разкажете никому, най-малкото докато не стане десет часа — настоя той.
— Честна дума — отвърна веднага Варя. — И каква е тая новина?
Маклафлин засумтя, донейде разочарован от лекотата, с която му бе дадено исканото обещание, но беше късно да отстъпва, а пък личеше, че и на него много му се иска да сподели с някого.
— Днешният 10 декември, а по ваш стил 28 ноември 1877 година, е исторически ден — тържествено поде той и изведнъж зашепна: — Но в целия руски лагер това засега е известно на един-единствен човек — вашия покорен слуга. О, Маклафлин не дава bakshish за това, че човек изпълнява преките си служебни задължения, но за добре свършена работа Маклафлин плаща добре, можете да ми повярвате. Край-край, нито дума повече за това! — вдигна той длан пред лицето си, спирайки въпроса, който всеки момент щеше да се отрони от устните на Варя. — Няма да ви назова източника на информация. Ще ви кажа само, че той е проверен, при това многократно и нито веднъж не ме е подвеждал.
Варя си спомни как някой от журналистите завистливо разправяше, че кореспондентът на „Дейли поуст“ черпи сведенията си за живота в Плевен не от някой българин, а едва ли не от турски офицер. Впрочем малцина вярваха в това. Ами ако е истина?
— Говорете де, недейте ме измъчва.
— Но помнете, преди десет вечерта никому нито дума. Дадохте честна дума.
Варя нетърпеливо кимна. Ох, тия мъже с техните идиотски ритуали. Разбира се, че няма да каже на никого.
Маклафлин се наведе над ухото й.
— Тази вечер Осман паша ще се предаде.
— Какво говорите? — извика Варя.
— По-тихо! Точно в десет часа вечерта при командира на гренадирския корпус генерал-лейтенант Ганецки, чиито войски заемат позиция по левия бряг на Вит, ще пристигнат парламентьори. Аз ще съм единственият журналист, който ще се окаже свидетел на това велико събитие. Тъкмо ще предупредя и генерала — към девет и половина, не по-рано — да нареди дозора да си отваря очите, да не вземат случайно да открият огън по парламентьорите. Представяте ли си каква статия ще излезе?
— Представям си — кимна възхитена Варя. — Ама наистина ли съвсем на никого не може да се каже?
— Вие ме убивате! — възкликна паникьосаният Маклафлин. — Нали дадохте дума!
— Добре, добре — успокои го тя. — До десет часа ще мълча като риба.
— Ето че стигнахме разклона. Стой! — кореспондентът смушка кочияша в гърба. — Вие сте надясно, а аз наляво. Направо предвкусвам ефекта. Седим си с генерала, пием чай, говорим си всякакви дреболии, а в девет и половина аз вадя часовника от джоба си и сякаш между другото му казвам: „Апропо, Ivan Stepanovich, след половин час ще имате посещение от името на Осман паша“. Как ви се струва, а? — Маклафлин се разсмя възбудено и стъпи на стремето.
След минута Варя вече не го виждаше — бе се скрил зад сивата пелена на засилващия се дъжд.
За три месеца лагерът се бе променил до неузнаваемост. Нямаше вече палатки — дъсчени бараки се бяха опънали в равни редици. Навсякъде имаше калдъръм, телеграфни стълбове и акуратно изработени указатели. Добре е все пак, когато армията се командва от инженер, помисли си Варя.
В специалния отдел, който вече заемаше цели три постройки й казаха, че господин Фандорин е настанен в отделен котедж (дежурният с явно удоволствие произнасяше тая нова дума), и я упътиха как да стигне дотам.
„Котедж“ номер 158 се оказа сглобяема едностайна къщурка на самия край на щабното градче. Стопанинът си беше у дома, лично й отвори вратата и тъй погледна Варя, че тя усети как я залива топла вълна.
— Здравейте, Ераст Петрович, ето че се върнах — каза тя, незнайно защо обзета от ужасно вълнение.
— Радвам се — кратко произнесе Фандорин и й направи път да влезе. Беше най-обикновена стаичка, но с шведска стена и цял арсенал гимнастически уреди. На стената висеше едромащабна карта.
Варя поясни:
— Оставих си багажа при милосърдните сестри. Петя е зает по служба, та идвам направо при вас.
— Виждам, че сте оздравели — Ераст Петрович я огледа от главата до петите и кимна. — Имате нова п-прическа. Такава ли е сега модата?
— Да. Много е практично. А вие какво правите?
— Нищо. Седим, държим турчина под обсада — в гласа на титулярния съветник прозвуча ожесточение. — Седим месец, седим два, седим т-три. Офицерите се пропиват от скука, интендантите крадат, хазната опустява. Общо взето, всичко е нормално. Война по руски. Европа с облекчение си пое дъх, наблюдава, к-как изтичат жизнените сокове на Русия. Ако Осман паша издържи още две седмици, г-губим войната.