Внезапно размислите на Варвара Андреевна бяха прекъснати най-безцеремонно. Спътникът й се наведе, хвана магарето за оглавника, глупавото животно се закова на място и Варя за малко да полети през главата му на земята.
— Да не сте полудели?!
— Сега, каквото и да се слуша, мълчете — тихо и много спокойно каза Фандорин, загледан някъде напред.
Варя вдигна глава и видя, че насреща им, обвит в облак прах, безредно препуска цял отряд конници — може би двайсетина души. Виждаха се рунтавите им калпаци, слънцето ярко проблясваше по патрондашите, юздите, оръжията. Един конник яздеше пред другите и Варя забеляза зеления плат, увит около калпака му.
— Какви са тия, башибозуци ли? — звънко попита Варя и гласът й трепна. — Какво ще стане сега? Това ли е краят? Ще ни убият ли?
— Едва ли, стига да не се обаждате повече — не много уверено отговори Фандорин. — Точно в този момент неочакваната ви разговорливост е крайно неуместна.
Бе престанал да заеква и това съвсем я смаза.
Ераст Петрович отново хвана магарето за оглавника, изтегли животните в тревата край пътя, нахлузи шапката на Варя чак до очите и прошепна:
— Гледайте си в краката и нито звук.
Но тя не можа да се сдържи — хвърли кос поглед към прочутите главорези, за които всички вестници пишеха вече втора година.
Предният ездач (трябва да беше беят) имаше рижа брада, носеше изпокъсана и мръсна антерия, но оръжието му беше украсено със сребро. Мина покрай тях, без да обърне никакво внимание на жалките селяци. Но шайката му не се държеше толкова гордо. Неколцина спряха конете си пред Варя и Фандорин, разменяйки си някакви гърлени звуци. Физиономиите им бяха такива, че на Варвара Андреевна й се дощя да замижи — не бе и подозирала, че съществуват хора с такива мутри. И изведнъж сред тоя кошмар съзря едно съвсем обикновено човешко лице. То беше бледо, едното око почти не се виждаше от огромната синина, но другото, кафяво и изпълнено със смъртна мъка, гледаше право в нея.
Сред разбойниците на един от конете седеше заднишком руски офицер с изподран прашен мундир. Ръцете му бяха вързани на гърба, на врата му неизвестно защо се поклащаше празната кания на сабята, в ъгълчето на устните се беше съсирила кръв. Не издържала безнадеждния поглед на пленника, Варя прехапа устни, за да не извика, и сведе очи. Но с пресъхнало от страх гърло все пак нададе вик, по-точно истерично хлипане: единият от бандитите бе закрепил на седлото си русокоса човешка глава с дълги мустаци. Фандорин здраво стисна Варя над лакътя, и каза на турски нещо кратко, от което тя схвана само думите „Юсуф паша“ и „каймакам ефенди“, но разбойниците май не се впечатлиха. Единият, с остра брада и огромен крив нос, вдигна горната бърна на фандориновата кобила и оголи дългите й гнили зъби. Изплю се с презрение и каза нещо, на което другарите му се разсмяха. После рязко плесна с камшик задницата на кобилата, животното изплашено отскочи и побягна в неравен тръс. Варя тутакси заби токове в издутите хълбоци на магарето и заситни след кобилата, страхувайки се да повярва, че опасността е отминала. Всичко се въртеше пред очите й, кошмарната глава със страдалчески затворените очи и съсирената кръв около устата не й даваше мира. В почти парализирания й мозък се въртеше нелепото изречение: главорези са, режат глави.
— Моля ви, само не припадайте — тихо рече Фандорин. — Може да се върнат.
И сякаш ги урочаса. След няма и минута чуха тропота на кон, който бързо ги настигаше.
Ераст Петрович се озърна и прошепна:
— Не се обръщайте, н-напред.
Варя обаче взе, че се обърна, но по-добре да не го беше правила. Бяха се отдалечили на около двеста метра от башибозуците, но единият от конниците — с отрязаната глава на седлото — бързо ги настигаше и страшният му трофей весело подскачаше отстрани на коня.
Отчаяната Варя погледна своя спътник. Той, изглежда, беше изгубил обичайното си хладнокръвие — отметнал глава назад, нервно пиеше от голяма бакърена манерка.
А проклетото магаре меланхолично ситнеше и хич не желаеше да ускорява хода си. Още минута — и стремглавият конник се изравни с невъоръжените пътници и изправи дорестия си кон на задни крака. Башибозукът посегна, дръпна калпака от главата на Варя и избухна в хищен смях, щом видя разпилените руси коси.
— Хо-хо! — изкрещя той, оголил бели зъби.
Мрачният и съсредоточен Ераст Петрович с бързо движение на лявата си ръка бутна рунтавия калпак от главата на разбойника и със замах го халоса по бръснатия врат с тежката манерка. Нещо изхрущя отвратително, манерката противно изпльока и башибозукът се стовари в прахта.