— Ще загубиш — увери го Дантън. В този момент чувстваше, че би могъл да излезе срещу бойците с голи ръце и да ги победи.
— Може би е така — призна Симеон. — Всъщност можеш да благодариш на Анита, която се жертва, за да стане мирът възможен.
— На Анита ли? Защо?
— Ами защото, човече, тя е единственото момиче в лагера, което би се омъжило за един гол, мръсен и безпросветен дивак!
И така, те се ожениха. Данта, сега вече известен като Приятелят на белите хора, се присъедини към бойците, за да им помогне да облагородят новата си страна. В замяна на това те го запознаха с чудесата на цивилизацията. Научиха го да играе бридж на дванайсет ръце, да танцува колективни танци. А скоро след това бойците построиха и първото си метро. Защото цивилизованите хора трябва да се освобождават понякога от агресивните си настроения… И тази игра бе показана на Данта.
Той се опита да представи, че се вживява в класическите земни игри, но очевидно това бе нещо, което дивашката му душа не можеше да възприеме. Цивилизацията го изморяваше и затова Данта и жена му се преместиха. Те не напуснаха съвсем цивилизацията, но гледаха да са достатъчно далеч от нея.
Антрополозите ги посещаваха често. Те записваха всички приказки, които той разказваше на децата си, древни и красиви легенди на Ново Таити, приказки за небесните богове и водните демони, за духовете на огъня и горските нимфи. За това, как на Катамандура му било заповядано да създаде света от нищото само за три дни и каква била наградата му за това. И какво, казал Джеваши на Хутменлати, когато те се срещнали в подземния свят. И какви странни последици имало от тази им среща.
Антрополозите забелязваха сходството на тези легенди с някои от митовете на Земята и така създадоха няколко интересни теории. Освен това те се заинтересуваха от огромните каменни статуи на главния остров на Ново Таити — странни и ужасяващи произведения, които никой не можеше да забрави, когато ги види веднъж. Те естествено бяха произведения на изкуството на пре-новотаитянската раса, от която не бе намерена други следа на планетата.
Но най-интересен за учените си остана проблемът със самите туземни жители на Ново Таити. Тези щастливи, весели, мургави диваци, по-едри, по-здрави, по-красиви и по-жизнени от която и да било друга раса, бяха изчезнали след пристигането на белия човек. Само няколко от най-старите бойци можеха да си спомнят, че са виждали по-големи групи от тях, но на техните приказки не можеше да се вярва много.
— Моят народ ли? — казваше Данта, когато го питаха — О, той не можа да изтърпи болестите на белите хора, механичната им цивилизация и грубите, репресивни методи на държание. Моите хора сега са на много по-щастливо място, във Валхуула, над небесата. И някога аз също ще ида там.
А белите хора, като чуваха това, изпитваха странно чувство на вина и удвояваха усилията си да бъдат мили с Данта, последния туземец.