Ето какво било! Дантън силно закима с глава. Те трябва да са помислили, че той е туземец. Абориген. Че племето му се крие в храстите и чака удобен случай да избие новопристигналите! Всъщност не беше трудно да се досети. Намират го тук, на далечна планета, без космически кораб на нея, облечен само с едно парче плат около бедрата и хванал почти бронзов загар. Той може би представляваше точно онова, на което те си представяха, че трябва да приличат туземците на такава дива планета!
— Но как си представят, че съм научил английски? — запита се Дантън.
Цялата тази работа бе доста смешна. Той тръгна обратно към кораба, сигурен, че може да изясни грешката само за няколко минути. Но след малко се спря.
Наближаваше вечер. Небето бе обсипано с бели и сивкави облаци. Откъм морето се надигаше синкав мрак. Джунглата бе изпълнена със странни звуци, които Дантън отдавна вече знаеше, че са безопасни. Но новопристигналите може би не мислеха така.
Тези хора сами се наричат бойци, припомни си той. Няма смисъл да им се появява твърде скоро и да си изпроси някой куршум.
Затова той се запромъква внимателно през джунглата. Тиха и безформена сянка сред гъстата зеленина. Когато приближи кораба, той запълзя през гъстите храсти, докато стигна място, откъдето можеше да погледне към кораба на полегатия бряг.
Новопристигналите най-после бяха излезли от кораба си. Имаше няколко дузини мъже и жени и малко деца. Всички бяха облечени в дебело черно облекло и се потяха от горещината. Не бяха докоснали подаръка му от местни плодове. Вместо това бяха разпънали една алуминиева маса и я бяха отрупали с провизии от запасите на кораба си.
В края на тълпата Дантън видя няколко мъже с пушки и патрондаши. Те явно бяха на пост и наблюдаваха внимателно джунглата и потъмняващото небе.
Симеон вдигна ръце. Веднага настъпи тишина.
— Приятели — заговори военният командир. — Най-после пристигнахме в дългоочаквания си дом. Пред нас се простира планетата, по която тече мед и масло. Това е мястото на щедростта и изобилието. Не си ли заслужава дългото пътуване, преживените опасности и безкрайното търсене?
— Да, братко! — отвърнаха хората.
Симеон отново вдигна ръце, за да запазят тишина.
— На тази планета още не е стъпвал кракът на цивилизован човек. Ние сме първите и затова тя е наша. Но тук има опасности, приятели мои! Кой знае какви странни зверове се крият из джунглата?
— Нищо по-голямо от катерица — промърмори Дантън. — Защо не ме попитаха? Щях да им кажа.
— Кой знае какви чудовища плуват из дълбините? — продължи Симеон. — Но ние знаем едно. Тук има аборигени. Голи и диви, без съмнение кръвожадни, жестоки и неморални, каквито са винаги. Разбира се, ние трябва да внимаваме. Ще живеем в мир с тях, ако не ни закачат. Ще им предадем плодовете на цивилизацията и цветовете на културата. Те може да се престорят на приятели, но вие не забравяйте: никой не може да каже какво крие сърцето на дивака. Техните норми не са нашите. Техният морал не е като нашия. Ние не можем да им вярваме. И винаги трябва да бъдем нащрек. И ако се усъмним в нещо, ние ще трябва да стреляме първи! Не забравяйте Лан II!
Всички заръкопляскаха, изпяха някакъв химн и започнаха да вечерят. Когато нощта настъпи, откъм кораба светнаха прожектори и осветиха брега като ден. Войниците се разхождаха нагоре-надолу с нервно присвити рамене и готови за стрелба пушки.
Дантън гледаше как пътешествениците разпъват спалните си чували и се оттеглят под сянката на кораба. Дори и страхът от внезапно нападение не можеше да ги накара да прекарат още една нощ в кораба, когато имаха на разположение свеж въздух извън него.
Огромната оранжева луна на Ново Таити бе позакрита от нощните облаци. Войниците обхождаха лагера, ругаеха и се събираха на групи, за да се чувстват по-спокойни и защитени. После, чули малко по-странни звуци, започнаха да стрелят по сенките на джунглата.
Дантън се оттегли. Настани се да спи под едно дърво, където щеше да бъде в безопасност от изстрелваните на посоки куршуми. Тази вечер май не бе подходяща за уреждане на нещата. Реши, че ще бъде по-добре и по-просто да се заеме с тази работа през деня. Тогава онези щяха да са по-разумни.
Проблемът бе, че бойците не му се виждаха твърде разумни.
На сутринта обаче всичко му изглеждаше по-обещаващо. Дантън изчака, докато бойците завършат закуската си, после се появи пред очите им в края на плажа.