— Но вашите карти са остарели със сто години!
— Точно с колкото са остарели и звездите — каза Симеон. — А сега кажи ми, Данта, къде е племето ти? Защо хората ти се крият от нас? Какво са намислили?
— О, но това е абсурдно! — запротестира Дантън. — Какво да направя, за да ви убедя? Аз съм земен човек. Роден и отрасъл в…
— Достатъчно — прекъсна го Симеон. — Ако има нещо, на което ние, бойците, държим, това е да не търпим нахалството на туземците. Стига, Данта. Къде са хората ти?
— Сам съм — настоя Дантън.
— Упорит — изръмжа Джедекия. — Може би трябва да опита камшика от черна змийска…
— По-късно — каза Симеон. — Племето му ще се появи. За да краде. Туземците винаги го правят. А междувременно, Данта, ти можеш да се присъединиш към онази група там. Хората които разтоварват.
— Не, благодаря — каза Дантън. — Ще се върна в…
Юмрукът на Джедекия удари Дантън в челюстта. Той залитна и едва се задържа на краката си.
— Шефът каза без нахалство! — изръмжа Джедекия. — Защо вие, туземците, сте толкова мързеливи? Щом разтоварим леглата и облеклото, ще ти се отплатим. А сега — на работа.
Това като че ли бе последната му дума по въпроса. Замаян и несигурен, точно както милиони туземци преди него, в хиляди различни светове, Дантън се нареди в дългата редица колонисти, които разтоварваха кораба.
Късно следобед разтоварването приключи и пътешествениците полегнаха да почиват на брега. Дантън седна встрани от тях и се опита да обмисли положението. Бе потънал в мисли, когато Анита се приближи до него с манерка вода.
— И ти ли смяташ, че съм туземец? — попита той.
Тя седна до него.
— Просто не мога да си представя какво друго би могъл да бъдеш — каза тя. — Всеки знае колко бързо може да пътува един космически кораб и…
— Откакто народът ти е напуснал Земята, е минало много време. Пък и вие не сте пътували непрекъснато, нали?
— Разбира се. Корабът на бойците е кацал на Х’гастро, но почвата там не била плодородна и затова следващото поколение се преместило на Ктеди. Там обаче царевицата мутирала и това едва не ги унищожило, така че те отлетели на Лан II. Мислели, че там ще останат завинаги.
— И какво се случило?
— Туземците — тъжно каза Анита. — Предполагам, че първоначално са се държали приятелски и затова всички мислели, че положението е под контрол. После се оказало, че сме във война с почти цялото население на планетата. Те имаха само копия и лъкове със стрели, но бяха твърде много. Затова корабът ни излетя отново и сега сме тук.
— Хммм — замисли се Дантън. — Сега ми е ясно защо сте толкова зле настроени към аборигените.
— Ами естествено. Докато съществува опасност, ние имаме военно управление. Това означава, че татко и Джедекия командват. Но щом мине опасността, нашето правителство поема управлението.
— И кой ръководи правителството ви?
— Съвет на старейшините — каза Анита. — Добри хора, които презират насилието. Ако ти и твоите хора сте наистина миролюбиви…
— С мен няма други хора — вече изтощен от толкова повтаряне каза Дантън.
— … тогава вие ще имате всички възможности да се развивате под ръководството на старейшините — завърши тя.
Седяха заедно и гледаха залеза. Дантън забеляза как вятърът разрошваше косата й над челото и как отблясъците на слънцето очертаваха и осветяваха овала на бузите и устните й. Той потръпна, но си каза, че това се дължи на вечерното захлаждане. А Анита, която говореше оживено за детството си, почувства, че не довършва изреченията си и мислите й се объркват.
След малко ръцете им се докоснаха и останаха така. Дълго време седяха мълчаливи. И накрая нежно и съвсем леко се целунаха.
— Какво, по дяволите, става тук? — попита един силен глас.
Дантън вдигна поглед и видя едър мъж, застанал над тях. Луната осветяваше голямата му глава и силуета на тялото с опрени на кръста юмруци.
— Моля те, Джедекия — каза Анита, — недей да правиш сцени.
— Ставай — заповяда Джедекия на Дантън със заплашително тих глас. — Ставай.
Дантън се изправи. Ръцете му бяха започнали да се свиват в юмруци. Зачака.
— Ти — обърна се Джедекия към Анита. — Ти си срам за расата си и за целия народ на бойния дух. Луда ли си? Как можеш да се забъркваш с някакъв мръсен туземец и да не изпитваш никакъв срам? — Той се обърна към Дантън. — А ти си набий в главата едно: Туземците нямат право да се смесват с жените бойци! Този урок ще ти го вкарам в главата! Тук и сега!