— Мис Уикършъм! — извика с треперещ глас мисис Филпот и вдигна ръка към очите си, за да ги предпази от ярката слънчева светлина, която нахлуваше необезпокоявано през френските прозорци. — Какво означава това?
Саманта слезе от стола и се освободи от тежката материя. Проследи стъписания поглед на икономката и метна завесата върху внушителната купчина вече свалени завеси в средата на стаята.
— Всъщност смятах само да ги вдигна, но като видях колко са прашни, реших, че трябва незабавно да се изнесат навън и да се изтупат хубаво.
Мисис Филпот се изпъчи и сложи ръка върху връзката ключове на колана си, сякаш беше дръжка на меч.
— Аз съм домакинята на Феърчайлд Парк. Вие сте болногледачка на господаря. Проветряването на завесите не е ваше задължение.
Саманта я погледна равнодушно и отвори най-близкия прозорец. В стаята повя мек бриз с аромат на люляк.
— Може би не, но аз съм длъжна да се грижа за пациента си. Той не може да види светлината на деня, но това не означава, че трябва да го държим далече от чистия въздух. Ако проветри хубаво дробовете си, това ще подобри състоянието… и настроението му.
Мисис Филпот я погледна несигурно. Очевидно се изкушаваше да се съгласи.
Окуражена от колебанието й, Саманта се заразхожда напред-назад, въодушевено обличайки плановете си в думи.
— Първо ще наредите на момичетата да изметат всички парчета стъкло и порцелан, а на лакеите — да изнесат потрошените мебели. После ще приберем на сигурно място всички чупливи неща и ще преместим мебелите до стените, за да може графът да се придвижва свободно.
— Но той прекарва почти цялото време в спалнята си…
— Нима го обвинявате за това? — осведоми се високомерно Саманта и примигна. — А вие как бихте се чувствали, ако при всяко напускане на спалнята рискувате да си ударите глезена или да си разбиете главата?
— Господарят лично нареди да спуснем всички завеси. Той настоя всичко да остане, както е било винаги… преди… преди… — Икономката преглътна, неспособна да завърши изречението. — Съжалявам, но аз не мога да работя против желанията му. Не мога да дам заповеди в този дух и на слугите.
— Значи няма да ми помогнете?
Мисис Филпот поклати глава и в сивите й очи светна искрено съжаление.
— Не мога.
— Е, добре. — Саманта кимна спокойно. — Уважавам лоялността ви спрямо вашия работодател. Убедена съм, че обичате работата си… и него.
С тези думи тя се врътна на токовете си, отиде до следващия прозорец и го отвори широко.
— Но какво правите? — извика мисис Филпот, когато поредната завеса се стовари върху главата на Саманта сред облак прах.
Младата жена отнесе завесата до огромната купчина в средата на стаята, после се върна до прозореца и вдъхна дълбоко свежия утринен въздух. Обърна се към мисис Филпот и изтупа праха от ръцете си.
— Върша си работата.
— Онази тук ли е още? — попита шепнешком една от слугините в кухнята и махна на червенобузия лакей, който бе застанал на прага.
— Боя се, че да — отговори също така тихо той, грабна една топла наденичка от таблата и я сложи в устата си. — Не я ли чуваш?
Макар че се беше стъмнило преди повече от час, от първия етаж на къщата все още долитаха тайнствени шумове. Глухо трополене, тракане и стържене, пъшкане, от време на време скърцане на мебел, влачена по паркета. Шумовете бяха започнали малко предиобед и нямаше изгледи да спрат скоро.
Слугите бяха прекарали деня като повечето дни след завръщането на Гейбриъл от войната — събрани около старата дъбова маса пред кухненския огън, те се отдаваха на спомени за доброто старо време. В хладната пролетна вечер мисис Филпот и Бекуит седяха един срещу друг и пиеха чай, без да си говорят и не смеейки да се погледнат в очите.
След едно особено силно изтропване, при което всички трепнаха, една от прислужничките промълви виновно:
— Не смятате ли, че би трябвало…
Укорният поглед на мисис Филпот я накара да замълчи и засрамено да сведе глава.
— Мисля, че трябва да си гледаме нашата работа — отсече икономката.
Един от младите лакеи излезе напред и смело зададе въпроса, който вълнуваше всички:
— Какво ще правим, ако господарят чуе нещо?
Бекуит свали очилата си, изтри ги със снежнобяла кърпичка и мрачно поклати глава.
— Отдавна мина времето, когато господарят се интересуваше какво става около него. Няма причини днес да е другояче.