Мисис Филпот отвори широко един от френските прозорци и пое дълбоко аромата на люляк, който струеше в нощта.
— О, как ухае! — въздъхна блажено тя. — Утре сутринта къщата вече няма да мирише на отворен гроб.
Бекуит застана до нея.
— Ти да не си се побъркала, Лавиния? Какво ще кажем на господаря?
— О, ние нищо няма да му казваме. — Мисис Филпот кимна към вратата, през която бяха изнесли мис Уикършъм, и на устните й заигра хитра усмивка. — Тя ще се оправи с него.
3
Скъпа моя мис Марч,
Трябва да призная, че откакто ви видях за първи път, не мисля за нищо друго — и за никого другиго, — освен за вас…
На следващата сутрин Гейбриъл слезе предпазливо по стълбата, като душеше на всяка стъпка. Но колкото и да издуваше ноздри, не усещаше дори най-лек полъх на лимонова трева. Може би мис Уикършъм бе последвала съвета му и си бе заминала. С малко повечко късмет нямаше да му се налага да понася повече дързостта й. Интересно защо тази мисъл не му достави удовлетворение. Сигурно беше по-гладен, отколкото си мислеше.
Накрая се отказа от опитите си да остане незабелязан, отвори с трясък двукрилата врата и нахлу в приемния салон, очаквайки всеки момент да се удари в някоя мебел. Болката от удара беше винаги добре дошла. Всяко прясно синьо петно и всяка драскотина бяха доказателство, че е още жив.
Изобщо не беше подготвен за онова, което го очакваше в салона. Докато вървеше право напред и се учудваше защо не среща по пътя си дори едно ниско столче, сноп слънчеви лъчи го удариха право в лицето. Гейбриъл спря, олюля се, сякаш наистина бе получил удар, и вдигна ръка, за да защити лицето си от смущаващата топлина. Инстинктивно присви очи, но не беше в състояние да изключи веселото цвърчене на птиците и ухаещия на люляк бриз, който нежно се плъзгаше по бузите му.
За минута повярва, че е още в леглото си и сънува. Повярва, че ако отвори очи, ще види ярка зелена поляна, а над главата си — коприненобелите цветчета на старата круша. Ала когато наистина отвори очи, светът беше все така тъмен — въпреки измамната топлина на слънцето върху лицето му.
— Бекуит! — изрева той.
Някой го потупа по рамото. Без да мисли какво прави, Гейбриъл се завъртя, за да сграбчи нападателя. Макар че посегна във въздуха, ароматът на лимонова трева, който погъделичка носа му, веднага му показа кой го бе докоснал.
— Никой никога ли не ви е научил, че е знак за извънредно лоши маниери да се промъквате зад гърба на слепец? — попита саркастично той.
— На всичкото отгоре е и опасно. — Вече познатият му глас звучеше все така дръзко, но беше и леко задъхан, което, странно защо, ускори пулса му.
Опитвайки се да обуздае темперамента си — и не само него, — Гейбриъл направи няколко крачки назад. Тъй като не можеше да се измъкне от изкусителната топлина на слънчевите лъчи, той се обърна така, че лявата страна на лицето му да не е насочена към гласа й.
— Къде, по дяволите, се мотае Бекуит?
— Нямам представа, милорд — отговори сладко неговата болногледачка, — но тази сутрин в къщата става нещо… кой знае, може би върлува странна болест. Закуската не е сервирана, повечето слуги са още в леглата.
Гейбриъл разпери ръце и се завъртя около собствената си ос, без да се закачи в нито една мебел.
— Тогава ще задам конкретен въпрос. Къде са мебелите ми?
— О, не се притеснявайте. Всички са тук. Просто ги избутахме до стените, за да не ви пречат.
— Кои сте вие?
— Е, ще призная, че по-голямата част от работата свърших сама. — Гейбриъл с изненада установи, че тя беше не по-малко объркана от него. — Но явно след като съм си легнала, слугите също са се хванали за работа.
Гейбриъл въздъхна театрално. Едва удържаше нетърпението си.
— Ако всички стаи са еднакви, как ще разбера дали съм в приемния салон или в библиотеката? Сигурно накрая ще се озова в купчината тор зад къщата!
В продължение на един дълъг, благословен миг Саманта остана безмълвна и Гейбриъл се ухили доволно.
— Господи, това наистина не ми дойде на ума! — призна съкрушено тя. — Може би ще трябва да помоля лакеите да оставят в средата на всяка стая по нещо типично, което да ви покаже къде сте. — Полите й зашумоляха, когато тръгна да обикаля стаята, кроейки нови планове. Гейбриъл се въртеше с нея, като внимаваше дясната му страна винаги да е на височината на гласа й. — Ако тапицираме острите ръбове и ъгли, ще се движите свободно из къщата, без да рискувате нараняване. Особено ако се научите да броите.
— Смея да ви уверя, мис Уикършъм, че се научих да броя още като дете.
Сега беше неин ред да въздъхне театрално.
— Искам да кажа, че трябва да броите стъпките си. Ако запомните колко крачки са ви необходими, за да отидете от едно помещение в друго, ще се оправяте по-лесно и ще можете на направлявате живота си.