— Виж ти! Това би било приятно разнообразие. Откакто кракът ви стъпи в къщата ми, май вече нямам никакво влияние върху ставащото тук.
— Защо правите това? — попита тя и в гласа й звънна истинско любопитство, което му придаде меко звучене.
Гейбриъл смръщи чело, опитвайки се да следи тихите и стъпки, докато тя обикаляше около него.
— Какво правя?
— Извръщате се настрана, когато се раздвижа. Когато тръгна наляво, вие се обръщате надясно и обратно.
Гейбриъл видимо се скова.
— Аз съм сляп. Как можете да очаквате, че знам на коя страна се обръщам? — За да пресече следващите въпроси, той продължи: — Мисля, че е редно да ми обясните защо изричните ми нареждания бяха нарушени и всички прозорци са отворени.
— Аз съм виновна. Като ваша болногледачка смятам, че слънцето и свежият въздух ще окажат благотворно влияние върху… — тя се закашля, сякаш нещо беше заседнало в гърлото й — … ще накарат кръвта ви да тече по-равномерно.
— Според мен кръвта ми си тече съвсем добре. Много ви благодаря за загрижеността, но би трябвало да знаете, че слепецът няма никаква полза от слънчевата светлина. Най-много да му напомни болезнено за красотата, която никога повече няма да види.
— Може и да сте прав, но нямате право да принуждавате целия персонал на къщата да живее в мрак заради вас.
В продължение на цяла минута Гейбриъл не беше в състояние да проговори — толкова силно беше изумлението му. Откакто се бе върнал от Трафалгар, всички ходеха на пръсти около него и шепнеха. Никой — дори членовете на семейството му — не се осмеляваше да му говори с този тон.
Той се обърна с лице към нея и позволи на безмилостните слънчеви лъчи да го осветят целия.
— Никога ли не ви е хрумвало, че настоявам завесите да останат спуснати тъкмо защото мисля за благото на слугите си? Защо да ме гледат на дневна светлина? Аз поне съм благословен със слепота и не мога да видя колко жестоко съм обезобразен.
Сам не знаеше каква реакция искаше да предизвика с тези горчиви думи, но в никакъв случай не беше очаквал мис Уикършъм да избухне в смях. А тя направи точно това. Смехът й беше много по-различен от смеховете, които беше свикнал да чува от жените. Вместо сухо крякане чу гърлен, мелодичен смях, който едновременно го подиграваше и възбуждаше — убедително доказателство, че кръвта му течеше дори по-добре, отколкото смяташе досега.
— Кой ви е казал това? — попита задъхано тя и отново се изкиска развеселено. — Кой ви е казал, че сте жестоко обезобразен?
Гейбриъл сърдито сви вежди.
— Не е нужно да ми го казват. Може да съм сляп, но не съм нито глух, нито идиот. Чувах какво си шепнеха лекарите край леглото ми. Когато махнаха превръзката, чух как мама и сестрите ми простенаха ужасено. Усетих как погледите им се впиха в лицето ми. И с лакеите беше същото, докато ме носеха към каретата. Дори най-близките ми хора не понасят да ме гледат. Как мислите, защо са ме затворили тук като тигър в клетка?
— Доколкото мога да преценя, вие сте този, който е заключил вратите на клетката и е барикадирал прозорците. Според мен семейството се бои не толкова от обезобразеното ви лице, колкото от гневните ви изблици.
Гейбриъл посегна към ръката й и при третия опит я намери. Беше учуден колко малка и твърда беше и как добре пасна в хватката му.
Когато я привлече към себе си, тя извика уплашено. Вместо тя да го води по коридорите, той я повлече нагоре по стълбата и по дългия коридор, докато стигнаха галерията със семейните портрети. Като дете беше изследвал всяко ъгълче на Феърчайлд Парк и познаваше всички тайни кътчета, затова и сега вървеше уверено. Без да пуска ръката й, прекоси галерията с равномерни дълги крачки и спря точно където трябваше. Знаеше какво ще види тя там: огромен портрет, закрит с ленено платно.
Самият той бе наредил да сложат платното. Не можеше да понесе мисълта, че някой ще стои пред този портрет и ще си спомня меланхолично какъв е бил някога господарят на дома. Ако не беше такъв сантиментален глупак, щеше да нареди да унищожат портрета. Човекът, който беше някога, вече го нямаше.
Той намери със сигурна ръка края на платното и го свали от портрета.
— Гледайте! Е, какво ще кажете за лицето ми?
Гейбриъл отстъпи настрана и се облегна на парапета на галерията, за да я остави да разгледа портрета на спокойствие. Не беше нужно да има очи, за да знае какво виждаше тя. Почти тридесет години беше гледал това лице в огледалото.
Представи си играта на светлини и сенки по добре оформените черти и потръпна. Представи си трапчинката в средата на мъжествената брадичка и изохка от болка. Майка му винаги твърдеше, че бил целунат от ангел, още докато бил в корема й. Когато трапчинката се скри под златнокестенява брада, сестрите му най-сетне престанаха да се оплакват, че бил по-красив от тях.