Познаваше лицето на портрета и знаеше как въздейства то на жените. Помнеше как старите му лели го щипеха по розовите бузки, помнеше и дебютантките, които се кискаха и се изчервяваха, когато ги поздравяваше в Хайд Парк. Не бе забравил и красивите жени, които се надпреварваха да влизат в леглото му — само за една изкусителна усмивка или за един вихрен танц.
Не се съмняваше, че дръзката мис Уикършъм също няма да устои на чара му.
За известно време се възцари тишина.
— Изглежда доста добре, признавам — проговори замислено тя. — За жените, които харесват този тип мъже.
Гейбриъл се намръщи невярващо.
— Какво значи „този тип мъже“?
Сетивата му веднага уловиха краткото й колебание. Трябваше й време, за да обмисли отговора си.
— Според мен в това лице липсва характер. Това е лице на човек, който е живял лесно, получавал е всичко, което е искал. Вече не е момче, но още не е мъж. Сигурно е бил приятен спътник за разходка в парка или в театъра, но не ми се вярва, че бих искала да го имам между своите познати.
Гейбриъл протегна ръка и я улови за рамото. Усети меката плът под грубата вълнена рокля и я обърна така, че да го вижда добре. Беше истински любопитен да чуе отговора на следващия въпрос.
— А какво виждате сега?
Този път в гласа й нямаше колебание.
— Виждам мъж — отговори тихо тя. — Мъж, в чиито уши все още отеква гръм на оръдия. Мъж, на когото животът е дал кървав урок, но той не се предава. Мъж с грозен белег, който опъва устата му и не му позволява да се усмихне, макар че много му се иска.
Тя плъзна пръст по белега му и Гейбриъл се разтрепери. Стреснат от интимността на докосването й, той улови ръката й и я отдалечи от себе си.
Саманта се освободи бързо от хватката му и в гласа й отново звънна предишната решителност.
— Освен това виждам мъж, който трябва веднага да се избръсне и да облече чисти дрехи. Разберете, не е нужно да се показвате пред хората в такъв вид, сякаш…
— Сякаш съм слепец? — предложи сухо той, облекчен, че отново се връщат към старите отношения.
Имате ли камериер? — осведоми се делово тя. Гейбриъл усети леко подръпване по небрежно вързаното шалче на шията си и я плесна лекичко по пръстите.
— Уволних го. Не понасям да ме обслужват отпред и отзад, сякаш съм безпомощен инвалид.
Саманта реши да пренебрегне изричното предупреждение.
— Не разбирам защо. Повечето джентълмени от вашето съсловие, които имат добри очи, са много доволни, че могат да стоят с разперени ръце и да се оставят да ги обличат, сякаш са малки деца. Но щом не искате камериер, ще помоля лакеите да ви приготвят гореща баня. Надявам се, че не възразявате.
Гейбриъл беше готов да й напомни, че единственото, срещу което възразява, е самата тя, но изведнъж му хрумна нова мисъл. Може би имаше и друг начин да я накара да напусне.
— Да, мисля, че наистина имам нужда от гореща баня — отговори с меден глас той. — Но банята е много опасна за сляп човек, нали знаете? Ами ако се подхлъзна при влизане във ваната и си ударя главата? Или ако потъна във водата и се удавя? Или пък ако… изпусна сапуна? Никой не може да очаква да го намеря сам. — Той улови отново ръката й, вдигна я към устните си и нежно целуна чувствителната длан. — Вие сте моя болногледачка, мис Уикършъм, затова изпълнете задълженията си и ме окъпете.
Вместо да получи плесница заради безсрамието си, каквато заслужаваше, той чу сладкия й гласец:
— Сигурна съм, че не се нуждаете от моите услуги. Имате достатъчно силни млади лакеи, които с радост ще търсят сапуна ви.
Тя беше абсолютно права! Гейбриъл се усмихна на себе си. Като чу решителните й стъпки по стълбата, му се дощя да се изсмее гласно.
Саманта вдигна свещта и се вгледа като омагьосана в лицето на Гейбриъл Феърчайлд, внезапно изплувало от мрака. Къщата беше утихнала отдавна. Всичките й обитатели спяха дълбок сън. Може би спеше дори господарят й.
След сутрешния им сблъсък графът бе прекарал остатъка от деня в мрачната си спалня. Отказа да я напусне дори за обяд и вечеря.
Наклонила глава, Саманта изучаваше картината и напразно си повтаряше, че не бива да се поддава на очарованието на младия мъж, изобразен на портрета, както беше заявила сутринта. Макар портретът да беше от 1803 — значи само от преди три години, — тя имаше чувството, че е бил рисуван преди цяло десетилетие. Лекият полъх на арогантност в младежката усмивка на Гейбриъл Феърчайлд се смекчаваше от самоироничните искри в светлозелените очи. Очи, които гледаха с очакване в бъдещето, изпълнени с напрежение и надежда за онова, което ще дойде. Очи, които виждаха само онова, което искаха да видят, и бяха заплатили за това със светлината на деня.