Книгите бяха само жесток спомен за радостта, която му бе отнета.
— Не, благодаря. Не искам да ми четете като на глупаво дете. — Скръстил ръце под гърдите си, Гейбриъл с болка осъзна, че се държи тъкмо като упорито хлапе.
— Е, добре. Но има още сто неща, които ще ви помогнат да свикнете със слепотата. Да живеете с нея.
— Не е нужно.
— Защо не?
— Защото нямам намерение да прекарам остатъка от живота си по този начин, по дяволите! — изрева Гейбриъл, загубил търпение.
Когато ехото от вика му заглъхна, в стаята се възцари тежко мълчание.
Гейбриъл се облегна отново на вратата и зарови ръце в косите си.
— Докато ние с вас си говорим така мило, група лекари, изпратени от баща ми, обикалят Европа и събират всичко, което могат да намерят за заболяването ми. Надявам се да се върнат до четиринадесет дни. Тогава ще ми потвърдят онова, което отдавна знам — че страданието ми не е трайно, а само временно ограничение.
В този миг Гейбриъл беше искрено благодарен, че не можеше да види очите й. Страхуваше се да не прочете в зениците й онова, което досега му беше спестявала: съжаление. Смехът й беше за предпочитане.
— Знаете ли кое ще е най-доброто, когато отново си възвърна зрението? — попита тихо той.
— Не — отговори едва чуто тя. В гласа й не беше останала и следа от предишната дързост.
Той изпъна рамене и направи крачка към нея. После още една. Тя не се отдръпна, не изохка дори когато той настъпи пръстите й. Когато най-сетне се поддаде, въздухът се раздвижи. Той повтори движенията й и накрая двамата застанаха обратно на това, което беше преди — тя с гръб към вратата, той пред нея.
— Някои са убедени, че най-прекрасното е да проследиш как слънцето потъва зад лавандуловосин хоризонт в края на жарък летен ден.
Като чу как гърбът й се удари във вратата, той опря ръка на рамката до рамото й.
— Други смятат, че няма нищо по-прекрасно от копринените листенца на рубиненочервена роза… — Наведе се и когато усети топлия й дъх по лицето си, понижи глас до нежна милувка: — Трети казват, че най-хубавото е да погледнеш в очите на красива жена. Но аз ви обещавам, мис Уикършъм, че всички тези удоволствия ще избледнеят пред чистата, безкрайна радост най-сетне да се отърва от вас.
Плъзна ръка надолу и когато намери бравата, отвори вратата и я изтика навън.
— Още ли стоите на прага, мис Уикършъм?
— Какво искате да кажете? — попита смутено тя.
— Още ли стоите на прага?
— Не.
— Много добре.
Без да се церемони, Гейбриъл затръшна вратата под носа й.
Късно следобед Саманта тъкмо беше излязла във фоайето с намерението да вземе спалното бельо на Гейбриъл от перачката, когато чу дълбокия му баритон от стълбищната площадка.
— Кажете ми, Бекуит, как всъщност изглежда мис Уикършъм? Стигнах до границите на способностите си, но така и не можах да си представя как може да изглежда една толкова досадна личност. Образът, който постоянно се явява във въображението ми, е на сбръчкана стара вещица, злобно ухилена, докато се навежда над казана с отрови.
Саманта спря рязко и сърцето й заби ускорено. Треперещата й ръка неволно се вдигна към тромавите очила, после попита гъстата червенокафява коса, стегната в строг кок на тила.
Обзета от внезапен импулс, тя изкачи няколко стъпала и когато видя Бекуит, вдигна пръст към устните си, за да му покаже, че не бива да издава присъствието си. Гейбриъл се бе облегнал на стената, ръцете му бяха скръстени под масивните гърди.
Икономът извади кърпичка и попи няколко капки пот от челото си. Очевидно се разкъсваше между лоялността към господаря и молбата в погледа на Саманта.
— Ами… като всички болногледачки, милорд. Мога да кажа, че е по-скоро… безлична.
— Стига, Бекуит. Убеден съм, че можете да я опишете по-добре. Каква е косата й? Студеноруса или бледосива? Или може би черна като сажди? Сигурно е късо подстригана. Или я носи сплетена на плитка и вдигната на върха на главата? Наистина ли е толкова дребна и костелива, колкото личи по гласа й?
Бекуит хвърли ужасен поглед към Саманта и тя се ухили. Изду бузи и описа голям кръг с ръце.
— О, не, милорд. Тя е по-скоро… тежка жена.
Гейбриъл смръщи чело.
— Колко тежка?
— Ами… — Саманта вдигна два пъти по десет пръста. — Сигурно тежи около хиляда фунта — изтърси Бекуит.
— Хиляда фунта? По дяволите, човече, виждал съм предостатъчно понита, които бяха по-леки.
Саманта извъртя очи и опита отново.
— О, не, не хиляда, милорд — поправи се Бекуит, взрян в бързо движещите се пръсти. — Исках да кажа… около двеста.