Дръпна рязко ръка, отвратен от себе си. Едно беше да тормози болногледачката си, когато е будна, и съвсем друго да я опипва, докато спи. Посегна отново към нея, решен да я раздруса и да я прати в спалнята й, преди и последният остатък от разума му да го е напуснал. Тя се размърда и отново изхърка тихо. С няколко безмълвни, но ядни проклятия Гейбриъл се върна в спалнята си и донесе завивка. Зави я колкото можеше по-добре и се пъхна в студеното си легло. Очакваше го неприятна нощ.
Саманта се сгуши по-дълбоко в удобното си гнезденце и се опита да пренебрегне сигналите на дясното си стъпало, в което някой забиваше с дузини нажежени игли. Не искаше да се събуди, искаше да продължи да сънува прекрасния сън, който все още се рееше някъде в края на съзнанието й. Не помнеше подробности, знаеше само, че в съня си се чувстваше топла, сигурна и обичана — и ако той й се изплъзнеше, нямаше да остане нищо, освен безпомощен копнеж.
Очите й се отвориха бавно. През високия прозорец на източния хоризонт се виждаше розовозлатното сияние на зората. Тя се прозя, протегна се, раздвижи скованите си крайници и се опита да си спомни кога за последен път беше спала толкова добре. Когато протегна изтръпналия си крак, одеялото, с което беше завита, се плъзна на пода.
Саманта проследи падането му с поглед и примигна смаяно. Една от многото луксозни пухени завивки, които красяха леглото на графа. Неволно вдигна ръка да намести очилата, но не ги намери на носа си.
Тъй като без тях се чувстваше беззащитна, тя ги затърси отчаяно. Сигурно се бяха хлъзнали от носа й, докато е спала. Ала когато се наведе, откри очилата си грижливо сгънати и поставени на килима до креслото.
Изведнъж съзнанието й се върна и тя изправи гръб, за да се огледа недоверчиво. Спомни си как снощи беше паднала в това кресло, повалена от смъртна умора, но много скоро се появиха и обезпокояващи късчета от съня й — топли мъжки пръсти, които се плъзгаха по бузите й, милваха устните. Затвори очи и отново се потопи в сладостта на съня, за да изпита тръпката и копнежа, предизвикан от тази милувка. Ами ако не е било сън?
Саманта рязко отвори очи и се постара да прогони тази абсурдна мисъл. Съмняваше се, че мъжът, който спеше в съседната стая, е способен на такава нежност. Но това не обясняваше кой я е завил и предвидливо е свалил очилата й.
Тя вдигна завивката, стана и се промъкна безшумно в съседната спалня, без да знае какво ще намери там. Гейбриъл спеше по корем, скрил лице в ръцете си. Коприненият чаршаф се бе свлякъл и разкриваше мускулести бедра, покрити с гъсти златнокафяви косъмчета. Саманта знаеше откъде бяха тези мускули — от езда, лов и катерене по мачтите. Със сигурност не е стоял само на палубата, за да реве заповеди към моряците, каза си с усмивка тя.
Пристъпи предпазливо към леглото. Въпреки че няколко месеца не беше излизал навън, гладката кожа на гърба му все още пазеше следите от слънчевия загар. Примамена от мекотата й, Саманта протегна ръка. Макар че връхчетата на пръстите й едва се допряха до гърба му, по тялото й пробягаха тръпки и кожата й се стопли.
Стресната от смелостта си, тя отдръпна ръка. Зави го небрежно и забърза към вратата. Много добре знаеше какво ще си помислят мисис Филпот и другите слуги, като я видят да се измъква на разсъмване от спалнята на господаря със зачервено лице и сънени очи. Хвана се за парапета и заслиза на пръсти по стълбата. Тъкмо когато стигна до своя етаж, отгоре се чу весел звън. Саманта изохка ужасено. Ами ако Гейбриъл само се е преструвал, че спи?
Камбанката зазвъня отново, този път пронизително и настойчиво.
С увиснали рамене Саманта се обърна бавно и отново изкачи стъпалата.
В ранния следобед Саманта вече имаше чувството, че дяволското звънене се е настанило трайно в черепа й. В момента беше коленичила на пода в гардеробната на Гейбриъл и тъкмо се протягаше да вземе една копринена вратовръзка, когато камбанката отново зазвъня. Тя подскочи и си удари главата в етажерката. Дъските се разместиха и по главата й се посипаха дузина шапки от боброва кожа.
Саманта ги изрита и промърмори ядно:
— Не мога да си представя за какво са му цяла дузина шапки, като има само една глава.
Тя се измъкна от задушния ъгъл на гардеробната и приглади назад влажните си коси. Във всяка ръка стискаше копринено шалче — сякаш беше отровна змия.
— Звъняхте ли, милорд? — изръмжа тя.
Макар че слънчевата светлина, която струеше в помещението през прозорците, чиито завеси бяха вдигнати, обграждаше лицето му като ореол, белязаното му лице имаше мрачното изражение на деспотичен принц, свикнал да изпълняват всичките му капризи.