Твърдението й се оказа абсолютно вярно. Гейбриъл отметна завивките и скочи, за да се изправи заплашително пред нея. Камбанката се изтърколи от леглото и нададе жален звън.
Саманта бе забравила впечатляващия му ръст, защото го виждаше почти само в леглото. Днес, когато беше без риза и само с тънък панталон до коленете, изглеждаше още по-огромен. Макар че дишането й се ускори и я побиха тръпки, тя не отстъпи нито крачка назад.
— Позволете да ви напомня, мис Уикършъм, че ако условията в дома ми не ви допадат, трябва само да ми връчите оставката си.
— Е, добре, милорд — отговори тя, обзета от ледено спокойствие. — Да, мисля, че точно това ще направя. В този момент си подавам оставката.
На лицето му се появи израз на пълна изненада.
— Какво значи това?
— Значи, че трябва да получа заплатата си, да си събера багажа и да напусна тази къща, преди да се е смрачило. Ако искате, ще помоля мистър Бекуит да публикува нова обява във вестниците, преди да си отида. Бих препоръчала да предложите още по-щедро възнаграждение, макар че всичките пари на света не могат да заплатят един час във вашата компания и вашите смешни изисквания.
Тя се обърна рязко и закрачи към вратата.
— Мис Уикършъм, върнете се веднага! Това е заповед.
— Аз си подадох оставката — каза тя през рамо и по вените й се разля злобно задоволство. — Вече не съм длъжна да изпълнявам заповедите ви.
Гейбриъл изрече някакво проклятие, но тя не реагира. Излезе в коридора и затръшна вратата зад себе си с мрачно тържество.
Гейбриъл стоеше до леглото си. Ушите му все още бучаха от трясъка на вратата. Всичко бе станало толкова бързо, че му беше трудно да го проумее. Никой от мъжете, които бяха служили под негова команда, не беше посмял да се противопостави на заповедите му. Само тази упорита малка болногледачка. Как се изправи срещу него, как хвърли оставката си в лицето му…
Аз спечелих, напомни си решително той. Точно така. Тя направи тъкмо това, което се искаше от нея — подаде си оставката. Всъщност трябваше да се радва. Да, направо да танцува от радост.
— Мис Уикършъм! — изкрещя той и понечи да хукне след нея.
Дългите часове, които беше прекарал в леглото, си казаха думата. Мъчително придобитото през последните месеци чувство за равновесие и умението му да се ориентира бяха тежко пострадали от безделието. Едва направил три крачки, удари глезена си в извития крак на масичката и се олюля. Нещо се хлъзна по полирания плот и падна на пода. Разнесе се оглушителен трясък от счупено стъкло и порцелан.
Беше твърде късно, за да спре движението напред. Гейбриъл падна на пода и усети някакво пробождане в областта на шията. Остана за миг неподвижен, опитвайки се да си поеме дъх. Когато най-сетне се опита да се надигне, главата му се замая и трябваше отново да легне на пода.
Ръката му напипа топла локвичка. В първия момент помисли, че това е водата от счупената кана, но когато потърка пръстите си, те бяха лепкави.
— Проклятие — промърмори той. Това беше собствената му кръв.
Май наистина беше проклятие, защото локвичката кръв бързо се уголемяваше. Дали беше осъден да пукне тук сам като куче?
За миг се озова отново на борда на „Виктория“, усети тежката миризма на кръвта, която не беше само негова. В ушите му зашумя алчното море, което се готвеше да го погълне.
Гейбриъл протегна ръка и затърси нещо, за което можеше да се залови, за да не пропадне в зеещата пропаст. Пръстите му се сключиха около добре познат предмет — дървената дръжка на камбанката. Дръпна я към себе си, но напрежението го изтощи. Нямаше сили да вдигна ръка и да позвъни.
Той отпусна глава и учудено се замисли над иронията на съдбата. Да умре от такава недостойна смърт… Нима бе преживял Трафалгар само за да умре от загуба на кръв в собствената си спалня, след като се бе спънал в проклетата масичка след сблъсъка със своята дръзка и нагла болногледачка. Неволно се запита дали мис Уикършъм Леденото сърце ще пролее няколко крокодилски сълзи на гроба му. Макар че усещаше как кръвта му изтича, тази мисъл го накара да се засмее.
— Мис Уикършъм? — извика той с отслабващ глас. Събра последни сили и изтръгна от звънчето тих звук. Гласът му се превърна в дрезгав шепот. — Саманта!
Звънът на звънчето и шумът на кръвта в ушите му постепенно заглъхнаха. Възцари се тишина, черна и страшна като вечния мрак.
6
Мила моя мис Марч,
Вие ме наричате покварен и безсрамен, но аз съм готов да се обзаложа, че това са тъкмо качествата, които правят един мъж неустоим във вашите очи…
— Непоносим негодник! — съскаше гневно Саманта, докато прибираше копринената си пола в пътническия сандък, без да си направи труда да я сгъне както трябва. Грабна една избеляла фуста и я хвърли върху полата. — Не мога да разбера защо бях такава глупачка да се опитвам да му помогна.