Саманта прекоси помещението с два скока и се отпусна на колене до безжизненото тяло, без да обръща внимание на острата болка, която я прониза. В коляното й се бе забило парченце стъкло. Когато посегна към кърпичката и я вдигна, за да огледа раната в шията на Гейбриъл, мисис Филпот се отдръпна назад, готова да й отстъпи задължението да помогне.
Икономката отмахна един влажен кичур от лицето си и по бузата й остана следа от кръвта на господаря й.
— Дойдохме да му донесем следобедния чай и го намерихме тук. Нямам представа откога лежи така. — Острият поглед на жената веднага забеляза пътническото облекло на Саманта. Нищо не й убягваше. Вдигна звънчето и й показа кървавите отпечатъци по дървената дръжка.
— Намерих го точно до ръката му. Опитал се е да повика помощ, но никой не го е чул.
Саманта затвори за миг очи, спомни си тихия звън, който бе пренебрегнала хладнокръвно. Когато отново отвори очи, видя на прага Бекуит, който безпомощно кършеше ръце.
— Има ли лекар в селото? — попита остро тя. Бекуит кимна. — Веднага го повикайте! Кажете му, че е въпрос на живот и смърт. — И понеже икономът остана на прага, неспособен да отвърне поглед от безжизненото тяло, Саманта изкрещя гневно: — Веднага!
Бекуит се отърси от вцепенението и хукна надолу по стълбата. Мисис Филпот стана, за да донесе няколко от чистите кърпи, които висяха под голямото огледало. Саманта грабна една кърпа, нагъна я и я притисна към шията на Гейбриъл. Макар че от раната все още се процеждаше кръв, течението не беше много силно. Можеха само да се молят да не е загубил толкова кръв, че да умре.
Тя махна на мис Филпот и й заповяда да държи кърпата. После хвана Гейбриъл за раменете — трябваше незабавно да провери дали няма и други рани. Напрегна цялата си сила и с помощта на икономката най-сетне успя да го обърне и да го сложи в скута си. Лицето му беше смъртнобледо. Само белегът пламтеше, а по шията му имаше няколко кървави резки.
— Проклет глупак — пошепна беззвучно тя. — Виж каква я свърши.
Ресниците му затрепкаха, вдигнаха се леко и разкриха възхитителните зелени очи. Когато обърна глава, за да я погледне със стъклена яснота, Саманта спря да диша. В следващия миг очите му се затвориха, сякаш бе решил, че не си струва усилието.
— Вие ли сте, мис Уикършъм? — пошепна дрезгаво той. — Звънях ви.
— Да, знам. — Тя отмахна една къдрица от челото му. — Но сега съм тук и ще остана.
Гейбриъл смръщи чело.
— Исках само да ви кажа да вървите по дяволите.
Саманта се усмихна през сълзи.
— Това заповед ли е, милорд?
— Вие и без това няма да я изпълните — промърмори той. — Безсрамна жена.
След тези думи Гейбриъл изгуби съзнание и главата му натежа в скута й. Саманта стигна до заключението, че само изчезващите му сили са били причина тази обида да прозвучи почти като нежност.
Когато след около два часа доктор Тадеус излезе от спалнята на графа, пред вратата се беше събрал почти целият персонал и бдеше. Мисис Филпот седеше в най-удобното кресло, притиснала към устата си дантелена кърпичка. Бекуит седеше на стола до нея, а останалите слуги бяха насядали по стъпалата.
Саманта стоеше настрана от всички. Лекарят беше наредил на слугинчетата да изметат парчетата от пода и да избършат кръвта, двама лакеи бяха вдигнали Гейбриъл, за да го сложат на леглото и да му свалят напоения с кръв панталон, след което всички трябваше да напуснат стаята. Докторът настоя да бъде сам, докато преглежда пациента. Не допусна дори нея, болногледачката.
Когато доктор Тадеус най-сетне се появи на прага, Саманта излезе напред. Все още носеше пътническото си палто — смачкано, цялото в кървави петна. Затаила дъх, тя зачака да чуе дали лекарят ще потвърди най-лошите й опасения.
Погледът на възрастния мъж обходи мрачните лица на събралите се.
— Мисля, че спрях кървенето. Парчето е одраскало вратната вена. Ако разрезът беше малко по-дълбок, щеше да се наложи да изпишете още едно име в семейната гробница. — Лекарят поклати глава и приглади дългия си мустак. — Графът е голям късметлия. Явно си има ангел-хранител.
Макар че всички се усмихнаха облекчено, никой от слугите не погледна Саманта в очите. Тя знаеше много добре какво мислят. Тя беше болногледачката на господаря и беше длъжна да внимава. Вместо това го бе оставила сам, точно когато имаше най-голяма нужда от нея.
Сякаш бе прочел мислите й, лекарят попита рязко:
— Вие ли сте болногледачката?
— Да — отговори твърдо Саманта, събрала цялата си воля, за да не трепери.
Докторът се намръщи.
— Младо същество като вас би трябвало да си търси съпруг, а не да гледа болни. — Той извади от чантата си кафяво шишенце и й го подаде. — Дайте му малко, за да спи спокойно. Поддържайте раната чиста. И се погрижете поне три дни да остане в леглото. — Лекарят вдигна рунтавите си бели вежди и добави с едва забележима усмивка: — Това няма да е много трудно за вас, нали, детето ми?