Като комбинираше спомена с фантазии, Гейбриъл я виждаше съвсем ясно пред духовния си взор: тя седеше точно на мястото, където и той обичаше да седи като дете. Тогава тази стая беше спалня на родителите му. Млечният абажур на настолната лампа хвърляше мека светлина върху фигурата й, държеше сенките в шах. Сигурно беше подвила крака под себе си, за да ги предпази от влажния студ, който в дъждовни дни проникваше през процепите. Когато отново отхапа от ябълката, той видя и здравите й бели зъбки, видя как малкият розов език се стрелна напред, за да оближе капчиците сок в ъгъла на устата.
Забарабани с дългите си пръсти по завивката и ожесточението му се засили. Покашля се, но чу само поредното изшумоляване на хартия, когато тя обърна страницата. Покашля се отново, този път с настойчивостта на пистолетен изстрел.
Усилията му бяха възнаградени със страдалческа въздишка.
— Сигурен ли сте, че не искате да ви почета малко, милорд?
— Не, благодаря — отговори намръщено той. — Не искам да се чувствам като малко дете.
Вдигането на раменете й беше физически доловимо.
— Както желаете. В никакъв случай не искам да ви преча да се цупите.
Той й остави време отново да се задълбочи в историята и попита:
— Какво четете?
— Пиесата на Томас Мортън „Добре е да побързаме“. Доста остроумна комедия на нравите.
— Гледах постановката в театър Роял на Дръри Лейн. Със сигурност сте установили, че има много общи черти между мисис Грънди и вас — рече той, намеквайки за фигурата, която олицетворяваше обществения морал, без да се появява на сцената. — Мислех, че трагедиите на Гьоте са ви повече по вкуса. Мрачно морализаторство, бедните души горят във вечния адски огън само защото случайно са видели края на женски чорап или са направили някой подобен непростим грях.
— Предпочитам да вярвам, че няма непростим грях.
— Тогава ви завиждам за невинността — отговори той и с изненада установи, че наистина й завижда.
Шумът от прелистването на нова страница му показа, че тя предпочита да чете, вместо да спори с него. Тъкмо когато се приготви за дълъг следобеден сън, тя избухна в сърдечен смях.
Гейбриъл се намръщи недоволно. Звънкият смях го засегна по-силно, отколкото очакваше. Сложи крак върху крак, за да скрие нежеланата възбуда.
— Засмяхте ли се или ябълката заседна в гърлото ви?
— О, извинявайте — отвърна небрежно тя. — Засмях се на едно особено весело място.
След минута прозвуча нов смях и той се осведоми сърдито:
— Е? Не мислите ли, че е признак на лоши маниери да пазите за себе си литературните брилянти?
— Нали казахте, че не искате да ви чета?
— Припишете го на неутолимото ми любопитство. Просто искам да узная какви неща забавляват жена без чувство за хумор като вас.
— Е, добре.
Тя му прочете остроумен словесен сблъсък между двама братя, подарили сърцата си на една и съща дама, и Гейбриъл с учудване отбеляза, че болногледачката му е сбъркала професията си. Трябвало е да иде на сцената, каза си с мрачно признание той. Комичните ударения оживяваха фигурите. Преди да осъзнае какво прави, Гейбриъл се надигна в леглото и се наведе към нея.
Точно в средата на размяната на остроумия тя прекъсна четенето.
— О, извинявайте! Не биваше да чета толкова дълго и да смущавам спокойствието ви.
Той отхвърли извинението й с властен жест. Непременно трябваше да научи как свършва сцената.
— Спокойно можете да четете до края. Реших, че мънкането ви е за предпочитане пред собствените ми мисли.
— Мога да си представя, че бързо ще ви доскучае.
Не беше нужно да се напряга, за да си представи самодоволната й физиономия, когато отново се наведе над книгата. Но поне направи, каквото бе поискал от нея: зачете от мястото, където беше прекъснала, и му прочете цялата пиеса до края. Щом завърши последното действие, и двамата въздъхнаха доволно.
Когато Саманта най-сетне заговори, гласът й бе загубил твърдостта си.
— Сигурно скуката е най-лошият ви неприятел, милорд. Преди войната сигурно сте имали много и различни… забавления.
Въобразяваше ли си, или тя изрече думата с нещо като нежност?
— Скуката наистина беше най-лошият ми неприятел, но то беше, преди да дойдете във Феърчайлд Парк.
— Ако ми позволите, ще ви помогна да преодолеете монотонността на дните си. Ще се разхождаме в парка и всеки следобед ще ви чета. Ако желаете, ще ви помагам да водите кореспонденцията си. Сигурно има доста хора, които жадуват да чуят нещо за вас. Другарите ви офицери? Семейството ви? Приятелите ви в Лондон?
— Защо да събуждам сладките им спомени? — попита подигравателно той. — Когато си мислят за мен, сигурно си ме представят мъртъв. Така е по-добре.