Саманта си каза, че не може да обвини младата дама за съмненията й. Мъжът от портрета в галерията сигурно беше завладял поне две дузини женски сърца… и ги беше унищожил.
— Би трябвало да се очаква, че тя и семейството й ще са прещастливи да привлекат вниманието на толкова уважаван — и богат — аристократ.
— И аз мислех същото — призна Гейбриъл. — Но се оказа, че по-голямата й сестра е била забъркана в ужасен скандал: любов с виконт, срещи на лунна светлина, озлобената съпруга на виконта и така нататък. Затова баща й държеше малката му дъщеря да се омъжи за солиден земевладелец или дори за свещеник.
Саманта неволно си представи Гейбриъл в одежди на свещеник и избухна в тих смях.
— Сега разбирам защо не е бил особено въодушевен от ухажването ви.
— Така е. След като не можах да умилостивя младата дама нито с титлата, нито с очарованието си, започнах да я ухажвам с думи. Месеци наред си разменяхме писма.
— Тайни, естествено.
Гейбриъл кимна.
— Ако обществото беше научило, че тя пише писма на млад джентълмен, особено с моята слава, доброто й име щеше да бъде унищожено завинаги.
— Въпреки това тя е поела риска с готовност — възрази Саманта.
— Мисля, че и двамата се наслаждавахме на риска. Срещахме се случайно на балове и приеми, разменяхме си учтиви забележки и си придавахме равнодушен вид. Никой не знаеше колко силно копнея да я завлека в най-близката обляна от лунна светлина градина или в някой скрит алков и да я целувам до безсъзнание.
Дрезгавият му глас изпрати по тялото й сладостни тръпки. Макар да се опитваше да се пребори с изкушението, тя гледаше като омагьосана как Гейбриъл зарови пръсти в златнокестенявата си коса. Представи си го как крачи напред-назад в тесния алков. Видя как в очите му светна радостно очакване, докато вдишваше жадно парфюма на любимата си. Усети силата на ръцете му, когато я прегърна и я отвлече зад завесата. Чу дрезгавия му стон, когато устните и телата им се докоснаха, изпълнени с неустоимата жажда да пият от забранената чаша.
— Сигурно си мислите, че тази невинна връзка много скоро ми е доскучала. Не сте права. Писмата й ме омагьосваха. Никога не бях очаквал, че умът на една жена може да е толкова многостранен и възхитителен. Мама и сестрите ми рядко се занимаваха с нещо по-претенциозно от най-новите клюки в Олмакс или най-новата мода, пристигнала контрабандно от Париж.
Саманта изкриви лице в усмивка.
— Откритието сигурно е било шок за вас. Повечето мъже са убедени, че жената не може да притежава същия ум като тях.
— Права сте — призна той и тонът му издаде, че сарказмът й не му е убягнал. — След няколко месеца сладко мъчение й писах и я помолих да избяга с мен в Гретна Грийн. Тя отказа, но не беше толкова жестока, че да ме остави без надежда. Закле се, че ще бъде моя съпруга, дори против волята на баща си, но поиска да й докажа, че имам и други интереси, освен следващата печалба от хазарт, конете, ловните кучета и красивите оперетни артистки.
— Колко великодушно — промърмори Саманта.
Гейбриъл се намръщи недоволно.
— Тя не вярваше изцяло в чувствата ми, разбирате ли? Колкото и страстно да й се кълнях в любов, част от нея беше убедена, че съм само един безотговорен аристократ, наследил всичко необходимо — титла, богатство, обществено признание. — Той вдигна самоиронично едната си вежда и кожата около белега му се опъна. — Дори красивата външност.
Саманта усети неприятно присвиване в стомаха.
— И тогава решихте да й докажете противното.
Той кимна.
— Затова постъпих във флота на Негово кралско величество.
— Но защо избрахте флота? Баща ви можеше да ви купи офицерски патент в някой от най-добрите полкове.
— И какво щеше да докаже това? Че тя е била права в преценката си. Че съм неспособен да постигна нещо със собствени сили, с личните си способности. Ако това беше достатъчно, щях да отида в армията и да си поиграя на герой. Нищо не може да се сравни с блестяща униформа и златни еполети, нали? С тях мъжете от векове завладяват сърцата на жените.
Саманта си го представи как влиза в пълна бална зала, шапката в ръка, златната коса блести под светлината на безброй свещи. Внушителната фигура завладява сърцата на всички омъжени дама на бала и зад ветрилата се понасят много въздишки.
— Явно сте проумели, че обожаваната от вас дама няма да се остави да я завладеете така лесно — пошепна тя.
— Точно така. Трябваше да вложа всичко от себе си, за да я спечеля. Затова постъпих във флота и излязох в открито море под командата на адмирал Нелсън, абсолютно уверен, че щом се завърна, тя ще стане моя съпруга. Знаех, че раздялата ни ще трае много месеци, затова в прощалното си писмо я помолих да ме чака. Писах й, че съм решен да я направя своя законна съпруга — а в замяна тя ще има героя, който искаше. — Лицето му се разкриви в безрадостна усмивка. — Така свършва първото действие. Няма нужда да продължавам, нали? Знаете как ще свърши историята.