Ала смелият адмирал бе загубил живота си, а заедно с него и стотици, хиляди млади мъже, които се бяха сражавали смело от корабите си.
Те поне бяха изплатили дълга си, докато Гейбриъл Феърчайлд щеше да плаща цял живот. В гърдите й се надигна гняв.
— Щом семейството му толкова го обича, къде са сега?
— Пътуват на континента.
— В лондонския градски дом.
Двамата отговориха едновременно, после се спогледаха смутено. Мисис Филпот въздъхна.
— Графът прекара почти цялата си младост във Феърчайлд Парк. Това беше любимото му имение — а баща му има доста много. Естествено, той има собствена къща в Лондон, но след това ужасно раняване семейството реши, че ще му е по-лесно да се лекува в дома на своето детство, далече от любопитните очи на обществото.
— По-лесно за кого? За него или за тях? Бекуит извърна поглед.
— Мога да кажа в тяхна защита, че при последното им посещение лорд Гейбриъл буквално ги изгони. За момент наистина си помислих, че ще насъска кучетата срещу тях.
— Съмнявам се, че му е било трудно да ги обезкуражи. — Саманта затвори за миг очи, опитвайки се да запази самообладание. В крайна сметка тя нямаше никакво право да осъжда семейството за липса на лоялност. — От раняването му са минали поне пет месеца. Лекарят има ли надежда, че един ден графът ще прогледне?
Икономът мрачно поклати глава.
— Твърде малка. Имало само два или три доказани случая, когато зрението се възстановило от само себе си.
Саманта сведе глава.
Мистър Бекуит стана. Месестите бузи и увисналите черти на лицето му придаваха смайваща прилика с меланхоличен булдог.
— Много се надявам да ни простите, мис Уикършъм, че ви загубихме времето. Разбирам, че е трябвало да наемете файтон, за да дойдете тук. За да ви се отблагодаря поне малко, с радост ще платя връщането ви в града от собствения си джоб.
Саманта също стана.
— Няма да се наложи, мистър Бекуит. Засега нямам намерение да се връщам в Лондон.
Икономът размени учуден поглед с мис Филпот.
— Какво казахте?
Саманта отиде до стола, на който беше седяла преди, и вдигна коженото си куфарче.
— Имам намерение да остана тук. Приемам да работя като болногледачка на граф Феърчайлд. Моля ви, бъдете така добри и изпратете някого от лакеите да вземе нещата ми от файтона и да ми покаже стаята, в която ще се настаня. Така ще мога още днес да започна с приготовленията за новите си задължения.
Все още усещаше миризмата й.
Сякаш за да го подиграе със спомена за онова, което беше загубил, през последните месеци обонянието му беше станало невероятно остро. Винаги когато минаваше покрай кухнята, определяше с абсолютна точност дали френският готвач Етиен правеше телешко фрикасе или сос бешамел със сметана с надеждата да събуди апетита на господаря си. Лекият мирис на дим му издаваше дали огънят в изоставената библиотека е запален току-що или вече е догорял. Когато се хвърляше на леглото си в помещението, което приличаше повече на пещера, отколкото на спалня, усещаше с отвращение киселата миризма на собствената си пот, полепнала по смачканите чаршафи.
Оттегляше се тук с белезите и сините петна по тялото, за да си ближе раните. Тук се мяташе по цели нощи, без да може да заспи — нощи, които се отличаваха от дните му само с потискащото мълчание около него. В тихите часове между вечерния и утринния здрач често имаше чувството, че е единственият жив човек на земята.
Гейбриъл прокара ръка по челото си и по навик затвори очи. Когато влезе в салона, веднага усети миризмата на лавандуловата вода, която мисис Филпот използваше, и мускусната помада за коса, с която Бекуит обуздаваше немирните косъмчета по главата си. Усети обаче и миризма на чужд човек — свеж, топъл мирис на лимон. Тръпчиво-сладък аромат, едновременно нежен и дързък.
Мис Уикършъм със сигурност не миришеше на болногледачка. Старата Кора Грингот миришеше на нафталин, а вдовицата Хоукинс — на ароматизираното с горчиви бадеми емфие, което с удоволствие смъркаше. Мис Уикършъм изобщо не миришеше на сбръчканата стара девица, каквато си я представяше той. Ако се съдеше по унищожителния й тон, от порите й би трябвало да се излъчва отровна миризма на стар въглен и гробищен прах.
Когато се приближи до нея, той направи още по-стъписващо откритие. Под чистата цитрусова миризма имаше още една, която тласна в безнадеждно объркване остатъците от сетивата и здравия му човешки разум.
Тя миришеше на жена.
Гейбриъл простена през здраво стиснати зъби. Не беше усещал никакви плътски желания от деня, когато се събуди в най-изисканата лондонска болница и откри, че светът му е станал тъмен. Ала топлата, сладка миризма, която струеше от кожата на мис Уикършъм, предизвика вихрушка от кървавочервени, замайващи спомени — откраднати целувки в осветена от луната градина, дрезгав шепот, коприненомека, гореща женска кожа под устните му. Всичко онова, което никога вече нямаше да преживее.