Той отвори очи, но светът остана все така забулен в черна сянка. Може би думите, които беше хвърлил в лицето на Бекуит, бяха верни. Може би имаше нужда от услугите на съвсем друг сорт жени. Ако й плащаше добре, тя щеше дори да гледа в обезобразеното му лице без отвращение. Но какво променя това? — запита се Гейбриъл Феърчайлд и се изсмя безрадостно. Никога нямаше да го види. Може би тя щеше да стиска очи и да си представя, че той е мъжът на мечтите й. Тогава той щеше да си внушава, че тя е жената, която шепне името му и му се врича във вечна преданост.
Обещания, които никога нямаше да сдържи.
Гейбриъл стана от леглото. По дяволите тази жена Уикършъм! Тя нямаше никакво право да го укорява така остро и заедно с това да мирише толкова сладко. Слава богу, че беше заповядал на Бекуит да я отпрати. Що се отнася до него, тя никога вече нямаше да го ядосва.
2
Скъпа моя мис Марч,
Въпреки ужасните неща, които се говорят за мен, смея да ви уверя, че нямам навика да водя тайна кореспонденция с всяка очарователна млада дама, която ми харесва…
На следващата сутрин, докато слизаше опипом по извитата стълба към прекрасния парк на имението Феърчайлд, Саманта имаше чувството, че и тя е ослепяла. Всички прозорци в голямата къща бяха със спуснати завеси. Сякаш и къщата, и господарят живееха във вечна нощ.
В подножието на стълбата беше поставен огромен свещник и запалените му свещи даряваха достатъчно светлина, за да й покажат, че пръстите й бяха оставили ясно видими следи в дебелия слой прах по парапета. Саманта направи гримаса и изтри праха в полите си. Сигурно никой нямаше да го забележи върху безутешната сива вълна.
Въпреки потискащия мрак тя забеляза ясни следи от приказното богатство на семейство Феърчайлд. Опитвайки се да не се плаши от изложената на показ многовековна привилегированост, тя премина през фоайето. Къщата не беше подновявана от построяването си. Бяха премахнали само тъмната ламперия и арките от времето на Тюдорите, които издаваха строгите й якобински корени. Сенки танцуваха по блещукащия мрамор с розови жилки, докаран от Италия. Всяка нежна извивка, всеки перваз, всички релефи по тапетите бяха покрити с бронз или злато. Даже скромната спалня, която й бе отредила мисис Филпот, беше с огромна стъклена врата, а стените бяха покрити с копринена дамаска.
Като си спомни думите на Бекуит, че някога господарят му наистина е бил принц от приказките, Саманта огледа разкошното фоайе и сбърчи носле. Сигурно не е трудно да се държиш така арогантно, ако си израснал в подобен палат.
Решена да открие скривалището на новия си питомец, тя приложи един от многото трикове в неговия арсенал. Застана неподвижна, наклони глава и се ослуша.
Никъде не се чуваше тропот, нито крясък. Затова пък много добре чу мелодичното тракане и звън на съдове и стъкло. Последва не толкова мелодичен шум от чупене на порцелан и ядно проклятие. Саманта потръпна, но на устните й изгря триумфална усмивка.
Събра полите си, прекоси салона, в който я бяха приели вчера, и следвайки шума, стигна до вратата в отсрещния край. Докато прекосяваше празните помещения, тя се сблъска с немалко доказателства за скорошното преминаване на графа. Под тромавите й полуботушки скърцаха парчета счупен порцелан и изпотрошено дърво. Когато спря да вдигне един крехък стол в стил Чипендейл, тя откри под седалката злобно ухиленото лице на фигурка от майсенски порцелан.
Разрушенията не бяха изненадващи, като се имаше предвид навикът на Гейбриъл да върви, без да опипва пътя си, без да го е грижа, че може да се удари в някоя мебел.
Саманта мина през сводестия коридор и влезе в трапезарията, която беше абсолютно тъмна. Добре, че в двата края на масата горяха свещи, иначе щеше да помисли, че се е озовала в семейната гробница.
Двама лакеи в морскосини ливреи стояха като статуи от двете страни на махагоновата маса. Бекуит следеше загрижено всяко движение на господаря си. Никой не забеляза застаналата на прага Саманта. Всички погледи бяха съсредоточени в закусващия граф. Когато бутна с лакът една великолепна кристална чаша и за малко не я събори, Бекуит даде знак на един от лакеите, младежът се наведе и грабна чашата, преди да падне на пода, който и без това беше покрит с парчета стъкло и порцелан — безмълвно доказателство за нежеланието на Гейбриъл да внимава.