Той се изправи рязко и се запъти навън. Мина покрай лакея, който се втурна да му подаде ръка, и излезе. Всъщност не биваше да я изненадва, че той предпочиташе сам да намира пътя си през тъмната къща, вместо да приеме подадената ръка, но тя въпреки това се разтрепери, когато скоро след излизането му се чу трясък и звук от тежко падащо тяло.
Този предиобед Саманта нямаше друга работа, освен да обикаля затъмнените стаи на Феърчайлд Парк. Тишината беше почти толкова потискаща, колкото сумракът. Не се усещаше нищо от оживлението, което можеше да се очаква от обитавано имение в Бъкингамшайър. Не се виждаха прислужнички, които да размахват метличките за прах по стените, парапетите и первазите. Нямаше и зачервени перачки, които да мъкнат кошници със снежнобели ленени платна нагоре по стълбата. По коридорите не срещна нито един лакей с наръч дърва за горене, предназначени за някоя от многобройните стаи. Всяка камина, покрай която минаваше, беше студена и тъмна, жаравата се бе разпаднала на пепел. Изрязани от скъпо дърво херувими я гледаха тъжно от богато украсените облицовки на камините. Кръглите им бузи бяха оцапани със сажди.
Малкото слуги, които срещна, сякаш се мотаеха из къщата без особена задача. Щом я видеха, те се скриваха в сенките и снишаваха гласовете си до тайнствен шепот. Нито един от тях не бързаше да вземе метла, за да почисти парчетата порцелан и стъкло или потрошените мебели, разпръснати по пода.
Саманта извървя поредния дълъг, тъмен коридор и отвори с трясък позлатената двукрила врата в края му. Мраморни стъпала подеха надолу в огромна бална зала. През мрачните зимни месеци тя не си позволяваше да се отдава на спомени, но сега не устоя и за миг затвори очи. Представи си залата като море от пъстри цветове и светлина, от музика и весели разговори. Представи си как се плъзга по блестящия паркет в силни мъжки обятия, видя как мъжът й се усмихва, а тя вдига ръка и докосва златните еполети на рамото му.
Саманта разтърси глава и отвори очи. Каква глупачка беше! Затвори вратата на балната зала и продължи пътя си. Графът беше виновен за всичко. Ако й позволеше да изпълнява задълженията, за които я бяха наели, със сигурност щеше да обуздае фантазията си.
Тя прекоси просторен салон, като внимаваше за мебелировката не повече от Гейбриъл. Кракът й се удари в една преобърната масичка, тя нададе гневен вик и заподскача на един крак, разтривайки изтръпналите пръсти на другия през износената кожа на обувката си. Ако ударът беше малко по-силен, със сигурност щеше да си счупи пръстите.
Като видя тънките слънчеви лъчи, които се бореха с тежките кадифени завеси, Саманта спря и сложи ръце на хълбоците си. Гейбриъл може и да беше решил да се погребе в този мавзолей, но тя нямаше да го позволи.
Когато изведнъж забеляза с ъгълчето на окото си нещо бяло, тя се обърна рязко и откри млада прислужница, която тъкмо се промъкваше на пръсти към вратата.
— Ей! Ти там! — повика я Саманта. Момичето спря и се обърна с видимо нежелание.
— Да, мис?
— Ела тук, ако обичаш, и ми помогни да вдигна тези завеси. — Саманта напрегна всичките си сили и забута една отоманка към близкия прозорец.
Вместо да побърза да й помогне, момичето се заотдръпва назад, закърши бледите си ръце, обсипани с лунички, и загрижено поклати глава.
— Не смея, мис! Какво ще каже господарят?
— Ще ти каже да си гледаш работата — отвърна остро Саманта и се покачи на отоманката.
Тъй като нямаше търпение да чака колебаещото се момиче, тя протегна ръка, сграбчи тежкия плат и го дръпна с все сила. Ала вместо да се премести настрана, завесата се откачи и падна върху нея като задушаващ облак от кадифе и прах. Саманта се разкиха неудържимо.
През високите прозорци нахлу слънчева светлина, в която затанцуваха безброй прашинки.
— О, мис, не биваше да правите това! — изплака момичето и запримигва като плаха сърна, внезапно излязла от сумрачния храсталак на светло. — Веднага ще повикам мисис Филпот.
Саманта изтри ръце в полата си, скочи от отоманката и доволно огледа резултата от работата си.
— Да, точно така, повикай я. В момента нямам друга работа и с удоволствие ще си поговоря с добрата жена.
Момичето промърмори нещо неразбираемо и избяга от стаята.
Когато след няколко минути влезе в салона с развени поли, мисис Филпот бе поздравена от гледката на новата болногледачка на господаря, която балансираше опасно на крехък стол в стил Луи XV. Вцепенена от ужас, икономката проследи как Саманта свали поредната тежка завеса. Тя също падна като лавина на главата й и я погреба под облак смарагдовозелено кадифе и валма прах.