— Татко — обърна се Ани, като смяташе, че някоя похвална дума от страна на стария часовникар би могла да зарадва бившия му чирак, — ела да се полюбуваш на красивата пеперуда.
— Да видим — отвърна Питър Ховендън, като се повдигна от стола с насмешлива усмивка на уста, която винаги караше хората като него самия да проявяват недоверие към всичко друго извън материалното съществуване. — Ето пръстът ми, за да кацне на него. Ще разбера по-добре, когато я пипна.
Но за най-голямо учудване на Ани, когато баща й притисна върха на пръста си до пръста на мъжа й, върху който бе кацнала пеперудата, насекомото отпусна крилца и като че всеки момент щеше да падне на земята. Дори, ако не я лъжеха очите, ярките златисти петънца по крилцата и тялото й избледняха, пламтящите пурпурни цветове потъмняха, а звездният блясък около ръката на ковача намаля и изчезна.
— Тя умира, умира — извика Ани уплашено.
— Тя е изящно изработена — отвърна творецът спокойно. — Както ви казах, тя въплъщава духовна същност — наречете го магнетизъм или каквото щете. В атмосфера на недоверие и подигравка изтънчената й чувствителност страда като душата на този, който е вложил живота си в нея. Красотата й изчезва вече, а след няколко секунди и механизмът й ще бъде окончателно повреден.
— Дръпни си ръката, татко! — помоли го Ани, цялата пребледняла. — Ето детето ми. Нека да кацне върху невинната му ръчичка. Върху нея може да се съвземе и цветовете й да станат по-ярки от преди.
Баща й с язвителна усмивка отдръпна ръката си. Тогава пеперудата като че възвърна способността си да се движи свободно, цветовете й придобиха почти предишния си блясък, а звездната светлина, която бе най-неземното й качество, отново засия наоколо. Отначало, когато се прехвърли от ръката на Робърт Данфърт върху пръстчето на детето, сиянието стана толкова силно, че сянката на детето веднага се проточи до стената. А то протегна пълната си ръчичка, както бяха направили майка му и баща му и загледа трептенето на крилцата с детска наслада. Въпреки това, то имаше особен проницателен израз, който караше Оуен Уорланд да мисли, че това е самият Питър Ховендън, като отчасти, само отчасти острият скептицизъм бе смекчен от детска недоверчивост.
— Колко умно гледа малкият хитрец! — прошепна Робърт Данфърт на жена си.
— Никога досега не съм виждала такова детско изражение — отвърна Ани, като се любуваше на собственото си дете повече — и то с пълно основание — отколкото на изящната пеперуда. — Милото дете разбира загадката по-добре от нас.
Като че и пеперудата, също като твореца, усети нещо не съвсем предразполагащо в природата на детето, защото ту пробляскваше, ту помръкваше. Най-накрая тя хвръкна от ръчичката на детето и полетя ефирно право нагоре без всякакво усилие, като че небесните инстинкти, с които духът на създателя й я бе дарил, неволно тласкаха прелестното видение към висините. Ако нямаше препятствия, то би се издигнало в небесата й би станало безсмъртно. Но блестящата пеперуда опря тавана; фините крилца се докоснаха до земната материя — една-две искри като звезден прах полетяха надолу и засветиха върху килима. След това пеперудата се спусна надолу и вместо да се върне при детето, се устреми към ръката на твореца.
— А, не така, не така! — прошепна Оуен Уорланд, като че творението му можеше да го разбере. — Ти си излязла от ръката на създателя си. Няма връщане назад.
С колебливо движение и мъждукащо сияние пеперудата сякаш с усилие се отправи към детето и се канеше да кацне на пръста му, но докато още кръжеше във въздуха, якото детенце с острия и проницателен поглед на дядо си сграбчи прекрасното насекомо и го стисна в ръка. Ани изпищя. Старият Питър ХовендъР се изсмя студено и презрително. Ковачът насила разтвори ръката на детето и намери в ръката му шепа блестящи късчета, а загадъчната красота бе отлетяла завинаги. А що се отнася до Оуен Уорланд, той безучастно наблюдаваше как бе унищожен трудът на целия му живот и все пак това не бе за него унищожение. Той бе уловил съвсем друга пеперуда. Когато творецът се извиси и достигна прекрасното, творението му, станало осезаемо за сетивата на простосмъртните, загуби значение за него, тъй като духът му ликуваше, че властвува над тленното.