Втори път сгреши, защото си спомни за едни коси и едни очи. Второто неразбираемо чувство накара машината да отдръпне резците, те се завъртяха без натоварване, а слушалките записукаха радостно. Но не беше време за писукане, а за работа.
Така с две грешки предобедът мина.
Следобед младият човек направи още три грешки. Успя да се запази по-дълго бодър, защото пет грешки при толкова работа бяха добро постижение. Усещаше, че последните минути наближават и внимаваше да не засили сам това чувство, за да не изключи машината предварително. Зъбите вече се въртяха бавно, корпусът не притискаше тъй силно. Целият механичен гигант бе станал монумент на умората. Човекът се улавяше, че не разпознава звука в слушалките. Проблясваше мисълта, че ето, в този миг машината ще спре. Вълнуваше се с остатъка от чувствата си. Машината все не спираше, слушаше го, но предпазливо и забавено. Накрая той не можеше да вярва на слушалките и трябваше да се взира долу. Машината спря. В изненадващата тишина се чу въздишката на нейните метални стави.
Младежът се излегна назад и се усмихна. Тишина преливаше в него, изглеждаше му, че сега нещо неуловимо се ражда и расте, че то ще расте спокойно, безспир под стъклата, тишината и слънцето, докато стане реално и силно. Той беше доволен. Уморен, смален, празен, но доволен.
После взе да се съблича.
Изненада се, когато чу стъпки вън, пред кабината. Вратата широко се разтвори и усмихнат влезе друг млад човек.
— Привет! — бодро поздрави той. — Привет… — премина в шепот, за да поправи радостното възклицание.
— Не бой се — рече измореният, — тя никога не се задействува, преди да си облякъл дрехата. Работи безупречно.
— Добре, аз ще се облека едва когато слезеш долу — рече бодрият.
Умореният вдигна ръка за сбогом, влезе в кабината-капсула, тя се плъзна по релсата от километрична височина и скоро го остави долу — невредим, напълно приспособен към разликата в налягането. Оня горе взе да се облича, наблюдавайки как една едва забележима точица пъпли по заравнената низина.
— Обича да се разхожда — каза сам в кабината. — Хайде на разходка! — подвикна, натискайки един бутон. Точицата спря.
— Есен е — казаха слушалките на работната дреха.
Бодрият седна на пулта и почака усмивката му съвсем да се оттегли. Почувствува силата в раменете си, в гърдите, в мускулите на краката си (години бе учил), усети вълнението — вълнение като пред скок от високо и — сега! — машината трепна, въздухът над равнината се разлюля, по дванадесетте крака на паяка премина вълна и престъпи напред. Нова гигантска сила щеше да преобразява тази долина в покорство на някого и на нещо.
Умореният дълго се разхожда, а бодрият го забрави, погълнат от работата си и усвоените чувства. Умореният пъплеше по своята долина смешно малък и захласнат. Машината паяк все висеше над него, защото колко може да извърви човек с двата си крака… Но той бе решил да се разхожда. Нужно му беше. Поспираше и сядаше на големите камъни, дотъркаляни тук от някогашните ледници. Стигна реката, нагази в нея и дълго гледа срещу течението й. Водата тичаше. Водата скачаше по камъните, прозрачна и пулсираща върху всяка преграда, юношески жива. Хрумна му да лови риба. Бъркаше под камъните, залиташе, водата клокочеше като присмех, пръскаше го по лицето. Тя измокри дрехите му, но той продължаваше да лови под камъните хлъзгави вретена, да ги лови и да ги изпуска, защото те с един удар на опашката му се изплъзваха и го караха пак да рови из прозрачно-присмехулната плът, която го отблъскваше с пъргави струйки. Най-после улови една риба. Заразглежда нежната й, влажна кожа, потрепваща от живот; голямото око и искрите на ловкостта, петната — сиво-синкави и кадифеночерни, потъмнели от привечерния здрач. Рибата дишаше тежко. Вярваше, че ще се изплъзне. Пусна я.
— Утре вас няма да ви има — предрече той. — И викна: — Ехе-ей, есенни вечери!