— Дано всички да имаме такъв късмет — продължи Дрю и докато черните му очи бавно се местеха нагоре-надолу по фигурата на Ейми, добави със задоволство: — Но я се погледни — сега си съвсем пораснала и хубава като картина.
Неговите ласкателства можеха да смутят или объркат всяко младо момиче, но не и Ейми. В края на краищата, нали именно този бе братът, който имаше любима във всяко пристанище и ни най-малко не трябваше да се взема на сериозно — така беше й казвала Джорджина. Но точно сега Дрю превръщаше Ейми в център на внимание, включително на неговото внимание, а тя не си бе представяла, че срещата им ще протече по този начин.
Погледът й се спря за миг на нейния избраник, но единственото, което видя у него, бе нетърпение. И наистина, само след секунда той каза грубо:
— За бога, Дрю, бъди така добър да си припомниш, че не си сам и да запазиш своите ласкателства за случаите, когато си.
— Добра идея, Дрю — включи се и Бойд, само за да добави сухо: — След като вече сме тук, искам да видя Джорджи.
Верен на себе си, Дрю ни най-малко не изглеждаше разкаян. Ейми обаче определено бе притеснена, когато се сети какъв бе поводът за това посещение и че тя стои и им прегражда пътя. И, което беше най-лошото, неговото раздразнение спрямо Дрю се прехвърляше и върху нея, ако се съдеше по намръщения поглед, който й отправи. Не беше честно. Но Ейми все пак реши да премълчи ироничната забележка за тяхното „навременно“ пристигане и да не им обяснява, че визитата им няма да трае много дълго, понеже сестра им съвсем скоро ще трябва да се оттегли в стаята си, за да роди.
С цялото достойнство, което успя да събере у себе си при така стеклите се обстоятелства, тя се отмести настрана и каза:
— Заповядайте, господа. Добре сте дошли. — Поне за един от членовете от семейството.
И те влязоха — истинска грамада от мъже, които се изнизаха покрай нея. Двама от тях бяха високи около метър и осемдесет, но ръстът на останалите надвишаваше един и деветдесет. Двама имаха тъмнокестенявите коси на Джорджина, докато другите бяха златисторуси. Очите на двама бяха тъмнокафяви; на други двама — толкова светлозелени, че напомняха цвета на прясно набрана липа. Само Дрю имаше съвсем тъмни, направо черни очи. И всички бяха твърде красиви, за да може едно младо момиче да запази задълго присъствие на духа.
Още докато бяха в преддверието, Дрю се провикна темпераментно с най-гръмогласния капитански рев, на който бе способен:
— Джорджи, момичето ми, къде си?
При тези думи откъм салона вляво от тях се чу ръмженето на Джеймз: „Ама че дяволски проклет късмет“, докато в същото време Джорджина весело извика:
— Тук вътре, Дрю. А ти, Джеймз, се дръж прилично.
Братята Андерсън се отправиха към салона, водени от гласа на сестра си. Ейми, напълно забравена в този момент и доволна от това, се вмъкна след тях и намери едно кресло, от което можеше тайно да наблюдава милата семейна среща, която започваше със смях, прегръдки и целувки — поне между Андерсънови. Джеймз също реши, че е най-добре да остане настрана, затова се премести до камината и застана прав, със скръстени ръце и физиономия, която с всеки изминал миг ставаше все по-мрачна. Удивително, той все пак стоеше кротко — явно не желаеше да прекъсва очевидната радост на съпругата си. Нито един от братята не го поздрави. Всъщност няколко от тях изглежда се канеха да го направят, но бяха разубедени от киселото му изражение.
Ейми не изпускаше Джорджина от очи. Контракциите на леля й идваха и отминаваха една след друга, но тя не се издаваше с нищо, освен с леко стягане на челюстта или с кратка пауза, когато говореше. Слава богу, Джеймз не забелязваше това, иначе щеше да настъпи същински ад. Братята на Джорджина също не забелязваха, а тя явно желаеше точно това, поне за момента. Бяха й липсвали твърде много, за да ги изостави тъкмо когато най-сетне бяха пристигнали.
Ейми не можеше да не наблюдава и братята, които се надпреварваха да спечелят вниманието на Джорджина. Знаеше, че петимата доста рядко се събират заедно, защото всички бяха морски вълци и всеки от тях бе капитан на свой собствен кораб, освен Бойд, който още не беше достатъчно подготвен за тази отговорност. Те неспирно закачаха сестра си за огромните й размери и за английския акцент, който бе усвоила, докато тя си го връщаше на Уорън и Бойд, като им се караше, че не са подстригвали косите си от последната им среща. И всички без изключение изразяваха по всевъзможни начини загрижеността си за Джорджина. Дори вечно намръщеното лице на Уорън придобиваше нежно изражение, когато се обръщаше към нея.