Ейми никога не бе чувала цялата история; знаеше само откъси.
— Наистина ли бяха чак толкова смъртни врагове?
Джеръми се ухили.
— Не. Баща ми просто смяташе малко да го понатупа. Но междувременно Никълъс взе, че се ожени за нашата братовчедка. Не мисля, че татко някога ще му прости това.
Тя беше ставала свидетел на няколко словесни престрелки между Джеймз и съпруга на Реджи, така че бе склонна да се съгласи с Джеръми. Разбира се, сега чичо й имаше нови обекти за словесни битки. Всичките петима братя на Джорджина.
Ейми си спомни как бе наблюдавала Уорън без той да забележи. Беше й доставило истинско удоволствие, макар че би предпочела обстоятелствата да бяха други, защото той беше не по-малко разстроен от Джеймз. Очевидно Уорън обичаше много своята сестра, тоест, беше способен на такива нежни чувства, въпреки всички знаци, които сочеха на противното.
— Преча ли?
От устните на Ейми се изтръгна въздишка. Беше познала този дълбок глас. Той бе тук, стоеше на прага — почти два метра красота, от която ти спира дъхът. Сърцето й заби в нов ритъм. Езикът й отказваше да помръдне.
Отговори Джеръми, при това доста развеселено:
— Съвсем не, янки. Тъкмо си тръгвах.
ГЛАВА ОСМА
Джеръми не се беше пошегувал. Той натъпка няколко наденички в едно хлебче и се измъкна от трапезарията, а веднага след това — и от къщата. Уорън се загледа след него. Ейми пък се загледа в Уорън, зашеметена от простия факт, че двамата внезапно, неочаквано, бяха сами.
Е, не съвсем, наложи си да си припомни тя. В къщата бяха слугите. Анри току-що бе въвел Уорън — значи се намираше някъде наоколо. Но все пак точно в този момент те бяха сами. Не можеше да повярва, че Джеръми я е изоставил така.
Разбира се, той не би го направил, ако посетителят беше друг. Но Ейми и Уорън бяха нещо като роднини — нали нейната леля му беше сестра. Ето защо Джеръми не виждаше нищо нередно в това да ги остави насаме. Само че той нямаше никаква представа за чувствата, които тя изпитваше към този мъж.
Погледът му се спря върху нея, толкова изнервяш, със своята прямота. На бузите му като че ли имаше трапчинки, но тя нямаше как да разбере това със сигурност, защото Уорън никога не се усмихваше. Имаше прав нос и изпъкнали скули. В челюстта му се долавяше упоритост. Цветът на очите му би могъл да излъчва топлината на пролетта и лятото, но цялото му сурово изражение правеше погледа му студен. А тъмнозлатистата коса, преди време модна с немирните си, разрошени къдрици, сега бе твърде дълга, макар че тъкмо заради дължината буйните кичури бяха придобили известна подреденост.
Тялото му бе издължено и стройно, подобно на фигурата на чичо Тони, но в никакъв случай не можеше да се каже, че е кокалесто. Беше по-висок от Антъни, с малко по-широки рамене и мускулести ръце. Дългите му крака обикновено бяха разкрачени; Ейми бе забелязала, че тази типично моряшка стойка е характерна за всички братя на леля й. Чичо Джеймз също често заставаше по този начин, сякаш балансирайки върху палубата на своя кораб.
Уорън бе облечен във всекидневно черно сако със сиви панталони, без жилетка, с проста бяла риза без вратовръзка. Това също беше обща черта на братята Андерсън — никой от тях не носеше вратовръзка. Изобщо, облеклото му далеч не бе изискано, напротив — беше по-скоро небрежно, но Ейми предполагаше, че е много подходящо за един американски морски капитан.
Трябваше да каже нещо, но не можеше да измисли какво; не можеше въобще да мисли, когато вниманието му бе така съсредоточено върху нея. Смешно, толкова се беше надявала да й се представи такава възможност. Беше измисляла хиляди начини, по които внимателно да му разкрие нежните си чувства. Сега обаче не си спомняше нито един от тях.
— Закуска — внезапно измънка тя. — Да кажа ли да ти донесат?
— По това време?
Уорън и братята му бяха си тръгнали от дома на Джорджина едва в пет сутринта. Ейми бе подразбрала, че са отседнали в хотел „Олбъни“ на Пикадили. Намираше се наблизо, но при все това вероятно не бяха успели да си легнат преди шест, тоест, само преди осем часа. Така че пренебрежителният му тон едва ли бе уместен. Но, разбира се, това беше Уорън — циникът, женомразецът, човекът, който не понасяше всички англичани и всички Малори, братът с най-ужасния характер. Ейми си каза, че не бива да забравя това и че не трябва да обръща внимание на обидното му и ледено държание, ако иска да се разбере с него.
Тя стана от масата.
— Предполагам, че се дошъл да видиш Джордж?
— По дяволите, нима е научил цялото си семейство да я нарича така? — попита той.