Като се направи, че не забелязва тона му, Ейми отговори:
— Съжалявам. Когато чичо Джеймз ни я представи като Джордж, тя не го поправи. Едва по-късно разбрах, че това не е истинското й име, но тогава вече … — тя вдигна рамене, за да покаже, че „Джордж“ вече е станало навик на всички. — Но вие също не я наричате Джорджина, нали?
Това напомняне като че ли го подразни. Или може би Уорън изглеждаше така, когато бе смутен. И имаше защо да бъде — „Джорджи“ не звучеше по-женски от „Джордж.“ Но Ейми не бе имала намерение да го смущава. По дяволите, така нямаше да постигне никакъв напредък.
Явно трябваше да бъде предпазлива и да избягва да споменава името, което не му се нравеше, затова тя каза:
— Леля и чичо още спят. Те станаха рано, защото Джак искаше да бъде нахранена за пръв път през живота си, но после си легнаха отново.
— Ако обичаш, не наричай племенницата ми с това възмутително име.
Сега вече не беше просто грубост — беше истински гняв и сърцето на Ейми се изпълни с уплаха при мисълта, че ще трябва да изпита върху себе си този гняв, при това след онази забележка на чичо Джеймз за кожения колан. Погледът й неволно се спря върху същия този колан. Беше широк, изработен от дебела кожа. Сигурно щеше да боли дяволски много, ако…
— Какво, по дяволите, зяпаш?
Лицето й се обля в гъста червенина. Първата й мисъл бе да се скрие под масата, но вместо това Ейми реши да бъде откровена:
— Твоя колан. Наистина ли би го използвал, за да накажеш своеволната си сестра?
Уорън се начумери още по-силно.
— Виждам, че твоя чичо ти е разказвал приказки.
Тя събра цялата си смелост и настоя:
— Би ли го направил?
— Това, момиченце, не е твоя работа — отвърна той с каменен глас, който означаваше точка по въпроса.
Ейми въздъхна. Не биваше да отваря дума за това, но пък той очевидно щеше да се държи по същия начин, каквото и да бе казала.
Все пак, тя се опита да промени темата.
— Разбирам, че държиш на имената. Чичо Тони също държи; всъщност това важи за всичките ми чичовци. Всичко започна от братовчедката Реджина. В семейството й викахме Реджи, но чичо Джеймз трябваше да бъде различен, затова я кръсти Реджън. И всеки път, когато я наричаше така, братята му побесняваха, макар че това без друго не е толкова трудно постижимо. Удивително е, че толкова много приличаш на моите чичовци.
Не беше успяла да сдържи дяволитостта си и сега можеше да се наслади на отвращението, което се бе изписало на лицето му при мисълта, че някой изобщо си позволява да го сравнява с Малори. Беше доста смешно, но Ейми не се засмя, дори не се усмихна, а каза миролюбиво:
— Ако това ще те утеши, сестра ти едва не припадна тази сутрин, когато чу как чичо Джеймз е кръстил дъщеря й. Каза, че тя ще нарича своето бебе Джаклин или най-малкото Джаки, и че ако на него това не му харесва, може да върви по дяволите.
— Той би трябвало да отиде по дя…
— Бъди любезен, Уорън — мога ли да те наричам така?
— Не, не можеш — отговори той намръщено, вероятно защото тя току-що бе имала наглостта да му прави забележка, а това ни най-малко не му се нравеше. — Можеш да ме наричаш „господин Андерсън“ или „капитан Андерсън“.
— Не мисля, че ще го направя. Звучи твърде официално, а ние няма да се държим официално един с друг. Значи ще трябва да ти измисля някакво друго име, след като „Уорън“ не ми върши работа.
При тези думи Ейми му хвърли победоносна усмивка и мина покрай него с пълното съзнание, че го е накарала да изгуби дар слово от изненада. Проклетникът си мислеше, че ще поддържа отношенията помежду им официални; не че такива отношения съществуваха, но със сигурност щяха да съществуват. Той просто трябваше да го проумее.
Ейми изкачи няколко стъпала и се спря. Когато се обърна, видя, че Уорън се е преместил до входа, за да може да я вижда по-дълго време. Но тя все още бе твърде разгневена, затова каза само:
— Можеш да се качиш в детската стая, за да видиш Джак, ако искаш. В противен случай просто се позабавлявай с нещо друго, докато Джордж се събуди.
Не очакваше отговор, затова продължи да се качва нагоре. Бе стигнала почти до края на стъпалата, когато чу ядосания му глас:
— Бих искал да видя бебето.
— Тогава ела, ще те заведа.
Тя го изчака да се качи до горе и се накани да продължи по коридора, когато ръката му я улови и я спря. От гърдите й се изтръгна тиха въздишка, но Уорън не я чу, защото в този момент вече я питаше:
— Какво, все пак, правиш ти тук?
— Останах, за да помагам на сестра ти, докато лекарят не каже, че се е възстановила дотолкова, че да може да поеме отново своите задължения.