— Няма да те задържам — обеща тя. — Искам да отложиш неотложните си занимания само за малко. — Беше облечен добре; това означаваше, че се кани да се отбие на един или няколко от многолюдните приеми, на които Ейми отказваше да присъства, макар че непрекъснато получаваше покани. — Само за да откриеш къде е отишъл Уорън тази вечер.
Ако физиономията на Джеръми отразяваше неговите чувства — а беше точно така — молбата й го бе смаяла.
— И за какво ми е да го откривам?
Ейми не бе имала време да обмисли старателно версията си.
— Джордж иска да знае — беше единственото, което й хрумна. — Трябва спешно да му съобщи нещо и не може да чака до утре.
— Добре, но не се надявай да се върна до тук, за да ти кажа къде е Уорън. Ще ти изпратя бележка по някой куриер.
— Сигурна съм, че това ще свърши работа.
Когато Джеръми излезе, Ейми се почувства потисната. Нямаше навика да лъже братовчед си, нито пък когото и да било друг от своето семейство. Може и да премълчаваше някои неща от време на време, но никога не бе изричала такава явна лъжа.
Но ако му беше казала, че тя, а не Джорджина, искаше да изпрати съобщение на Уорън, Джеръми за нищо на света не би изпълнил молбата й. Той щеше непременно да настоява да узнае за какво толкова й е притрябвал на Ейми проклетият Андерсън, та да не може да изпрати съобщението в хотела му или да изчака до сутринта. А правдоподобно обяснение просто не съществуваше.
А ако бе признала, че иска да измъкне Уорън от лапите на някоя уличница, със сигурност щеше да стане страшно. Първо Джеръми щеше да й чете конско поне един час, после всички останали от семейството щяха да бъдат информирани за нежните й чувства към най-неприветливия от братята на Джорджина. И тогава щеше да стане дори още по-лошо. Без съмнение щяха светкавично да натоварят Ейми на първата кола, да я изпратят в провинцията и да я оставят там поне докато Уорън отплаваше обратно за Америка.
Пратеникът на Джеръми пристигна по-бързо, отколкото Ейми се бе надявала. След по-малко от час тя вече знаеше името на мястото — „Адът и хрътката“. Явно някаква странноприемница. Никога не беше чувала за нея, но адресът не се намираше в почтените квартали на града. Сега на Ейми й оставаше само да измисли съобщението. Трябваше да е нещо необикновено, нещо извънредно и разтърсващо. Нещо, което със сигурност да накара Уорън да забрави за неговата уличница…
ГЛАВА ТРИНАДЕСЕТА
— Какво, по дяволите, правиш тук?
Гръмовният глас на Уорън накара Ейми да потрепери. Искаше й се да може да му даде някакво разумно обяснение, но не можеше да измисли нищо, така както не бе успяла да измисли подходящо съобщение, за да го накара да напусне това място. Беше се опитала, наистина беше. Но не и бе хрумнало нищо, което да свърши работа и заедно с това да не предизвика у него силното желание да я удуши в мига, в който той разбереше, че съобщението е изпратено от нея и че на всичко отгоре не отговаря на истината.
Но въпреки това май не трябваше да идва лично. Дори в собствените й очи постъпката й бе твърде импулсивна, а и опасна и безотговорна при това. Защо не беше помислила за всичко това преди да прекрачи прага на „Адът и хрътката“?
Глупава ревност — да я тласне към такова безумие! Та Уорън имаше пълното право да спи с колкото жени си поиска; поне докато не й дадеше по-обещаващ отговор от „Стой настрана“. Виж, след като се оженеха, Ейми щеше да има основания да извърши нещо толкова глупаво, ако той й изневеряваше. Но не и сега, когато Уорън още не бе неин.
Но вече беше дошла, и то тъкмо навреме. Не бе й се наложило да го търси сред задимения салон — видя го веднага, щом влезе през вратата. Той се качваше по стълбите в ъгъла, а някаква закръглена сервитьорка го дърпаше за ръката да побърза, смееше се, обещавайки незнайни удоволствия. Пред очите на Ейми се беше спуснала кървава, или по-скоро зелена пелена, и тя се бе втурнала по стълбите след Уорън, без да обръща внимание на стреснатите възгласи на няколкото клиенти, които я бяха забелязали. Бе успяла да изкрещи името му точно когато той прекрачваше прага на стаята на сервитьорката. Всъщност и веднага бе привлякъл неговото внимание и в същото време бе накарал момичето да затръшне вратата под носа му, очевидно решило, че това е разярената съпруга на клиента.
Ейми можеше само да благодари на сервитьорката — така щеше да му обясни всичко насаме, в този слабо осветен коридор, а не долу, пред всички онези пияни мъже. А Уорън очакваше нейното обяснение. Беше се съвзел от първоначалния шок и сега гореше от нетърпение, а и от гняв.