— Ако искаш да кажеш, че знам за теб неща, които вероятно би предпочел да не знаех — да, така е. Можеш само да се радваш, защото тъкмо те ме карат да смятам, че не си съвсем загубена кауза… много си близо до това, но все пак наистина притежаваш едно-две качества, които те спасяват.
— Така ли? Предполагам, че ще ми кажеш кои са те.
— Не, няма. — Ейми се усмихна закачливо. — Оставям ти да отгатнеш какво ме впечатлява у теб.
— Предпочитам да ме смяташ за загубена кауза.
— Да, знам. — Тя въздъхна. — Преди няколко минути без съмнение щях да ти доставя това удоволствие.
— А какво, ако смея да попитам, те накара да промениш решението си?
— Твоята великолепна проява на ревност преди малко — отвърна Ейми с неприкрито самодоволство.
— О, господи — изпъшка той. — Това не беше ревност.
— Естествено, че беше, и с нищо не можеш да ме убедиш в противното. Искаш ли да знаеш защо?
— Боя се да попитам.
Така или иначе, тя му отговори.
— Защото аз ти се обясних. Твоя съм, стига да го пожелаеш, и дълбоко в теб собственическите инстинкти са приели това, дори ако не искаш да го признаеш — пред мен или даже пред себе си.
— Що за глупост — изсумтя Уорън. — Просто ми се прииска да ударя онзи мъж. Иска ми се да ударя някого още откакто слязох на брега. Но всъщност винаги се чувствам така, когато знам, че трябва да се държа добре със зет си.
Ейми се засмя.
— Сигурна съм, че чичо Джеймз ще се радва да чуе това. Но ти реши да удариш тъкмо този мъж, защото аз бях в ръцете му.
Той се опита да се престори на безразличен.
— Мисли каквото си искаш.
— О, разбира се, Уорън. Разчитай на това. Между другото — каза тя с прелъстителен глас — относно моята девственост и твоето твърдение, че от нея е останал само спомен… Ти знаеш как можеш да провериш дали е така, нали?
Дали заради пламенния й тон или заради очевидното предизвикателство в тези думи, но Ейми получи това, от което вече почти се бе отказала. Ръцете на Уорън обгърнаха лицето й така здраво, че тя трябваше да приеме неговата целувка, независимо дали искаше или не. Но тя искаше, и още как. Незабавният й отговор, жаден и необуздан, не оставяше място за съмнение.
Ръцете й се плъзнаха около него, за да го обгърнат на свой ред в нежния си обръч, докато езиците им се сплетоха с някакво отчаяно безумие, сякаш бяха затворници, откраднали няколко мига свобода. Беше като водовъртеж от плам и копнеж, от безнадеждност и неопитност, събрани в сладката тръпка на страстта.
Времето и пространството изчезнаха в този еротичен вихър. Но това бе един непостоянен вихър — еднакво лесно беше както да се усили, така и рязко да спре. Когато ръцете на Уорън се промъкнаха надолу, за да наместят Ейми към неговата мъжествена твърдост, тя изстена от удоволствие и това развали магията.
Двамата бързо се откъснаха един от друг; трябваше да бъдат на разстояние, защото огънят на страстта все още гореше твърде силно. Уорън й обърна гръб, сякаш ако я гледаше, щеше отново да загуби и малкото разум, който му беше останал. Ейми стоеше, стиснала отчаяно юмруци, и се мъчеше да укроти учестеното си дишане и желанието си да падне на колене и да го умолява да не я оставя. Но тя осъзнаваше, че не бива да настоява. Неговите страсти бяха бурни, но и променливи, затова Ейми явно трябваше да действа внимателно, за да възбуди тъкмо тази, която желаеше. И щеше да успее. Сега вече беше съвсем сигурна в това. Проблемът бе там, че търпението далеч не попадаше сред добрите й страни.
— Исусе! Щеше да ми позволиш да те любя тук, насред улицата, нали?
Дори не се обърна, за да зададе въпроса си. Тя пренебрегна тона му, който едва ли можеше да се нарече любезен, и отговори съвсем искрено:
— Изглежда, че щом става въпрос за теб, губя всякакво чувство за свян. — Усети как Уорън се наежи, затова мигновено премина към най-заядливия си тон: — Май не мога да се надявам, че си променил намеренията си и ще ме заведеш в твоя хотел?
— Не! — изрева той така, че Ейми потръпна.
— А в някой друг хотел?
— Ейми!
— Шегувам се, за бога. Честно казано, Уорън, трябва да направим нещо за твоето чувство за хумор.
Той се извърна, за да отговори рязко:
— Проклето да е чувството ми за хумор; това, което е ужасно, е твоето чувство за собственост. Освен това ми се струва, че моето „твърдение“, както ти го нарече, беше доказано несъмнено. Не може да си такава сладострастница и все още да си девствена.
— Защо не? Аз съм млада, здрава, и инстинктите ми са съвсем наред. При това не съм виновна аз, глупчо. Ти си този, който възбужда у мен такова ненаситно желание.
— Още една предизвикателна дума, и…