— Да, да, ще вземеш една пръчка и ще ме напердашиш, знам. Внимавай, Уорън, все още мога да се откажа от теб.
ГЛАВА ЧЕТИРИНАДЕСЕТА
Ейми не знаеше със сигурност защо направи това. Може би защото Уорън не познаваше Лондон много добре и можеше лесно да се загубят. Или защото колкото повече вървяха, толкова по-ядосан изглеждаше той, понеже не се появяваше нито един файтон, който да го освободи от нежелания товар. А след като беше така ядосан, тя знаеше, че няма да постигне нищо повече тази вечер. Ето защо най-накрая, когато вече бяха се отдалечили на няколко преки от странноприемницата, Ейми призна, че каретата, с която е дошла, би могла все още да се намира някъде около „Адът и хрътката“.
Уорън не прие вестта много добре, разбира се. Всъщност той, меко казано, изпадна в гневен пристъп. Обвини я в лъжа, в заговорничество и още в куп други измами. Тя не си направи труда да отрича; как би могла, след като това донякъде беше вярно? Пък и без това Уорън не й остави възможност да каже каквото и да било със своите непрекъснати крясъци и ругатни по обратния път.
Когато стигнаха до каретата, която наистина все още чакаше зад ъгъла на странноприемницата, Ейми вече беше напълно сигурна, че той ще я натика вътре и всичко ще се свърши. Уорън действително направи това, но и още нещо — качи се след нея и изръмжа към кочияша да кара към дома на чичо й.
Докато каретата се движеше, двамата седяха един срещу друг в гробно мълчание, защото след затварянето на вратата той не бе произнесъл повече от една дума и очевидно не възнамеряваше да го прави. Ейми нямаше нищо против виковете и крясъците. Самата тя бе доста добра, когато я предизвикаха. Но немирната й природа не можеше да понесе тишината по-дълго от няколко минути. Освен това, в интерес на истината, Уорън я изнервяше много повече със своето мълчание, отколкото със сърдитите си крясъци — тогава Ейми поне знаеше какви мисли се въртят в главата му.
Ето защо тя остана вярна на природата си. За нещастие в нейната собствена глава все още имаше само една мисъл, затова думите й не успяха да прозвучат толкова, закачливо, колкото й се щеше, поне не и за Уорън.
— Просторни карети като тази предлагат чудесни удобства, нали? Само си помисли — едва ли друг път ще ни се случи да бъдем в такова уединение; освен ако не се предадеш и не ме заведеш в хотелската си стая.
— Млъкни, Ейми.
— Напълно ли си сигурен, че не искаш да се възползваш от тези хубави, меки седалки? Знам, че по-младите ми чичовци никога не биха пропуснали подобна възможност.
— Млъкни, Ейми.
— Нито пък братовчедите ми. Дерек и Джеръми досега да са вдигнали полите на дамата…
— Ейми!
— Ами да — увери го тя. — И понеже са на път да станат истински развратници, нямаше да се занимават с разни дреболии като възраст или девственост или липсата на такива.
— Аз не съм развратник.
— Досетих се и сама. Много жалко. Ако беше, сега нямаше да си седя насреща ти сам-самичка, нали? Щях да съм в скута ти, може би полата ми вече щеше да бъде вдигната или пък ръцете ти щяха да се опитват да я вдигнат без да забележа, докато…
Той изпъшка и захлупи с длани очите си. Ейми се усмихна на себе си, доволна, че отново го е смутила. Но Уорън само каза подигравателно:
— Дори нещата, които знаеш, те издават.
— О, глупости. Просто в семейството ми има много млади женени хора, които понякога забравят, че аз не съм. Дори твоята сестра ми е казвала едно-две неща за чичо Джеймз, които ми се сториха доста интересни. Знаеше ли, например, че той я е влачил от квартердека до каютата си посред бял ден, за да…
— Не е вярно, по дяволите!
— Напротив — настоя тя. — И това е било преди да се оженят.
— Не искам да слушам за това.
Ейми цъкна с език.
— Все повече заприличваш на скромна девица, Уорън.
Той не й остана длъжен.
— А ти все повече заприличваш на пристанищна курва.
— Ами, опитвам се — глухо каза тя. — Нали в крайна сметка това търсеше тази вечер? Просто изпълнявам твоите желания.
Уорън не отвърна нищо, но отново я гледаше гневно. За момент на Ейми й се стори, че ще протегне ръце към нея. А тя желаеше това. Дори ако намеренията му бяха да и накаже за последните й думи, Ейми не се боеше. Защото отново щяха да се докосват, а когато се докосваха, нещо магическо се случваше с двама им. Но той не помръдна, не направи нищо, за да скъси разстоянието помежду им. Този мъж без съмнение си играеше дяволски добре с нейното самомнение.
— Знам за какво си мислиш — каза тя. В гласа й се прокрадна недоволство. — Забрави за това. Ще ти се наложи да излезеш далеч извън града, за да намериш хубава пръчка. А аз ще ти проглуша ушите с писъци, ако посмееш да ме докоснеш с друга цел, а не за да ми доставиш удоволствие. Разбира се — отбеляза Ейми замечтано — бих могла да ти проглуша ушите с писъци и когато дойде удоволствието. Не знам, още не съм изпитвала това. Ще трябва да почакаме, за да видим как ще реагирам, нали?