По-късно щеше да измисли как да се измъкне от това обещание. Защото много добре знаеше какво ще поиска Уорън — никога повече да не я вижда. Той помисли върху предложението й за миг. Нямаше време за повече.
— Всичко? — Явно искаше да бъде сигурен.
Ейми кимна.
— Да.
— Много добре. — Уорън тикна ножа обратно в своя ботуш, но пистолета той затъкна на хълбока си, така че да бъде скрит под палтото, но същевременно да му е под ръка в случай на нужда. — И си вдигни проклетата качулка — сопна се той, очевидно не съвсем доволен от току-що сключената сделка. — Няма защо да демонстрираш красотата си.
Във всеки друг момент този скрит комплимент би я развълнувал, но сега тя просто се подчини. И тъкмо навреме. Вратата рязко се отвори и се показа дуло на пистолет, много по-голям и по-стар от този на Уорън.
— Излизайте! — беше единствената дума, произнесена от крадеца, чието лице бе покрито с шал; много повече говореше неговият пистолет, размахан нетърпеливо в знак, че трябва да побързат.
Уорън слезе пръв, без изобщо да бърза, проклетникът. Нещо повече, движенията му бяха прекалено бавни. Без съмнение се надяваше да намери повод, какъвто и да било повод, за да стреля. Типичното американско необмислено твърдоглавие. Но крадците явно нямаха намерение да му предоставят такъв повод. Те нито веднъж не го подканиха да побърза, така че той нямаше друг избор, освен да свали Ейми от каретата. По-точно имаше избор, но просто засега изпълняваше нейната молба и тя му беше признателна за това, особено след като видя, че разбойниците бяха четирима.
Двама явно бяха чакали каретата тук. Никой от тях не бе кой знае колко едър и забележителният ръст на Уорън вероятно ги беше разколебал. Но понеже всички размахваха оръжие в ръце, колебанието им не трая дълго.
— Няма защо да се мотаеш, господарю. Само дай парите и ти и твоята лейди можете да си ходите.
— А ако не поискам да ви ги дам? — грубо попита Уорън.
Вътре в себе си Ейми изпъшка. За миг се възцари мълчание, после първият мъж отвърна:
— Е, хайде, всички знаем какъв е отговорът, нали?
Думите му бяха последвани от кикот — идваше от останалите мъже. Този звук изобщо не се понрави на Ейми. Може би бе сгрешила, когато уверяваше Уорън, че няма да има проблеми. Ами ако в крайна сметка бяха извадили лошия късмет да попаднат на крадци, които не спазват правилата?
Тя веднага им хвърли своята чантичка, която вече бе свалила от кръста си. Един от мъжете се пресегна да я вземе и Ейми почти усети неговата усмивка, когато ръката му прецени тежестта.
— Много съм ви признателен, милейди — каза бандитът.
— Няма защо — отвърна учтиво тя.
— По дяволите — измърмори Уорън, възмутен от нейното поведение в момент като този.
Ейми бе не по-малко възмутена от неговото и му го показа с едно сръгване с лакът в ребрата. Вперил сърдит поглед в нея, Уорън пъхна ръце в джобовете си, за да извади монетите, които му бяха останали и да ги хвърли на крадците. Или по-точно — да замери неприятелите си с тях.
На Ейми отново й се дощя да го удари, но той още не беше свършил с предизвикателствата.
— Не съм предполагал, че ще попадна на някакви си смрадливи плъхове. Съжалявам, но това е всичко, което ще получите от мен.
Най-накрая ги бе раздразнил, поне главатаря им.
— Ако поискаме, можем да свалим и дрехите от гърба ти, господарю — предупреди той.
Друг крадец се обърна към Ейми.
— Какво прави благородна лейди като теб с един проклет янки?
— Замисля убийство — отговори тя и разбойниците избухнаха в смях. — Така че, ако ни извините, господа, ще се заема с това.
Без да дочака тяхното позволение, Ейми дръзко сграбчи Уорън за ръката и го повлече след себе си в посоката, от която бяха дошли.
За миг й се стори, че им се е разминало, но главатарят се провикна зад гърба й:
— Сигурна ли си, че нямаш някое и друго украшенийце да добавиш в касата, милейди?
Тя настръхна. Но уплахата и бе нищо в сравнение със свирепия гняв, който — Ейми почувства това — изпълни Уорън. Бездействието наистина го влудяваше. Очевидно не беше в неговия характер да отстъпва без бой, дори срещу четири пистолета, насочени в сърцето му.
Но характерът на Ейми бе доста по-миролюбив, затова преди Уорън да е в състояние да направи каквото и да било, тя извика:
— Не, нямам. А ако вие нямате достатъчно смелост да се разправяте с лордовете Малори от Хейвърстън, трябва да сте доволни и от това, което вече получихте.
Може и да не бяха чували за Хейвърстън, но само името Малори бе достатъчно известно, дори сред най-пропадналите жители на Лондон. Антъни Малори се бе погрижил за това в разгулните си години на разврат, комарджийство и многобройни утринни дуели.