Явно бе сполучила със заплахата, защото крадците не издадоха и звук повече. Но Ейми не спря да дърпа Уорън след себе си. Нямаше да може да диша спокойно, докато не се отдалечаха достатъчно от това място.
Сигурно бяха изминали повече от половин миля, преди той най-сетне да се обади:
— Можеш да престанеш да ми извиваш ръката, малката. Няма да се върна обратно.
— Най-после нещо смислено да излезе от неговата уста — измърмори Ейми на себе си.
— Моля?
— Нищо.
Тя го пусна, но продължи да върви пред него; всъщност почти тичаше в нетърпеливото си желание да се върне в града. По нейна преценка им оставаха няколко мили само до предградията, а докато стигнеха до дома й… Не искаше и да мисли за това. Не бе предвидила, че ще отсъства толкова дълго. Беше казала на Арти, че си ляга и се надяваше на никого да не му е хрумнало да я потърси. Но все пак трябваше да се промъкне в къщата, а колкото по-късно ставаше, толкова по-тих щеше да е домът и толкова по-лесно можеха да я чуят.
— Наоколо има много подходящи пръчки за бой. Да не би това да е причината най-сетне да млъкнеш? — долетя иззад гърба й, след като бяха извървели още около миля. Искаше й се да се надява, че това е някакъв закъснял проблясък на чувство за хумор, но се съмняваше.
— Прясно откъртената пръчка не върши работа — отбеляза тя, без да се извръща, за да види реакцията му. — Необходимо й е закаляване, каквото само времето…
— Една прясно откъртена пръчка ще свърши чудесна работа. Не се съмнявам в това.
Този път Ейми се обърна.
— Остави това, Уорън. Не съм направила нищо, с което да заслужа…
— Нима? Ако не беше ти, тялото ми нямаше все още… да изпитва нужда. Нямаше да ме ограбят. Нямаше да се намирам насред този ужасен път.
— Какво толкова? Ходенето си е чудесна тренировка; освен това ти не носеше много пари. А за другия ти проблем — знаеш, че можеш да го решиш… стига да не беше проклетият ти инат.
— Достатъчно.
Той свърна встрани от пътя, право към храстите, за които беше говорил. Ейми не чака да види как ще откъсне пръчката, а хукна с все сили напред.
ГЛАВА ПЕТНАДЕСЕТА
През тънката пелена на облаците се процеждаше сноп лунна светлина, така че пътят се виждаше и ровините и браздите, издълбани от колелетата на файтоните можеха лесно да бъдат избегнати. Освен това не бе валяло от три дни и пътят беше сух — нямаше опасност Ейми да се под хлъзне и да се озове насред някоя кална локва.
Единственото, от което се боеше, бе да не попадне в ръцете на тоя умопобъркан тип, който беше решил да си го изкара на нея за собственото си безсилие, и то чрез физическа разправа; за съжаление не такава, каквато би трябвало. Не можеше да му позволи това. По-късно Уорън щеше да съжалява, но Ейми имаше основание да подозира, че тя би съжалявала много повече, да не говорим за тялото й.
Беше сигурна, че този път ще спечели надбягването, защото нямаше кой да се изпречи на пътя й, за разлика от преди. Но сега Уорън бе имал на разположение достатъчно време, а и му се беше събрало достатъчно много, за да изтрезнее. Ето защо вече далеч не бе толкова тромав и бавен.
След няколко мига ръката му вече беше сграбчила пелерината, а сетне и лакътя на Ейми. Последва рязко дръпване, но за нещастие тя залитна при завъртането и с това извади Уорън от равновесие. Ейми падна на земята, а тялото му се стовари отгоре й с цялата си тежест, оставяйки я без дъх. Щом болката се уталожеше, със сигурност щеше да се установи, че има едно-две счупени ребра, освен ако Уорън не бе потрошил всичките й кокали. Точно така се чувстваше.
А и той не се отместваше. Всъщност понечи да го направи, но в мига, в който се надигна, видя нейните огромни очи, вперени в него, видя разтворените й, потрепващи устни и със стон наведе глава към нея.
Сладкият допир на неговите устни до нейните накара Ейми да забрави за болката. Полата й не бе достатъчно широка, за да му позволи да се намести удобно между бедрата й — трябваше да бъде дръпната нагоре, а не беше но имаше място за единия му крак и той го зае. Това бе всичко, от което се нуждаеше Ейми, за да го обгърне с ръце и да го привлече плътно към себе си.
Тежестта на тялото му сега й се струваше божествена. Усещането бе съвсем различно от онези, първите целувки, когато опитите й да постигне по-голяма близост бяха останали без особен успех. Този път между двама им нямаше никакво разстояние, бяха се слели напълно. И все пак това не стигаше. Тя искаше нещо повече.
Сега и двете му ръце я докосваха — с едната бе повдигнал главата й, а с другата я бе прегърнал през талията. И в нито една от тях нямаше пръчка, но пък и да имаше, Ейми вече не изпитваше страх. Целувката му ставаше все по-страстна и по-дълбока, и ето че едната му ръка покри гърдите й…