Той каза на кочияша да го почака. Оставаха й само няколко мига с Уорън, без да знае кога ще го види отново. Доколкото го познаваше, а тя вече определено беше започнала да го опознава, той щеше да се опита да я отбягва на всяка цена. Но нямаше да успее, не и при положение, че тя живееше в дома на сестра му. Де да можеше и той да живее там… Наистина трябваше да подхвърли тази идея на Джорджина.
Стигнаха до вратата. Ейми се облегна на нея, за да вдигне поглед към Уорън. Както обикновено той беше намръщен, но това изобщо не накърняваше красотата му. Ако не друго, поне представляваше предизвикателство. Нищо чудно, че толкова много жени бяха привлечени от него. Но тя нямаше да е една от всички тях. Тя щеше да бъде онази, която ще го спечели.
Искаше й се да я целуне за лека нощ. Да дръзне ли да го провокира към това още веднъж? Е, Ейми вече бе доказала, че е преди всичко дръзка.
— Осъзнаваш ли — тихичко попита тя — че едва тази сутрин ти казах, че те желая? Ако нещата продължават да се развиват с тази скорост, до края на седмицата ще си готов да поискаш ръката ми. Разбира се, можеш да се откажеш от битката и още сега да ми предложиш да се омъжа за теб. Така до края на седмицата ще бъдем вече женени, а не само сгодени. Какво ще кажеш за това, янки? Готов ли си да се предадеш?
— Готов съм да говоря с чичо ти. — Тонът му подсказваше, че няма предвид женитба, а безобразното й поведение. — Отвори вратата, Ейми.
Тя настръхна. Никога не й бе хрумвало за подобна възможност.
— Не можеш да направиш това!
— Само гледай.
— Но така никога повече няма да ме видиш, а ти не искаш това. Може и да си мислиш, че го искаш, но аз те уверявам, че не е така.
— Не съм съгласен. В момента не мога да се сетя за нищо по-съблазнително като идея.
— Не можеш ли?
Сега той настръхна и направи крачка назад. Глупачка, глупачка, как можа да каже това! Трябваше да го убеди, че е решила да отстъпи… но как, след като нямаше никакво намерение да отстъпва? И след като се налагаше да бъде максимално добросъвестна и честна с него — иначе никога нямаше да го накара да и повярва.
Вместо да отвърне на подигравателния му тон, тя направи предложение, което й се струваше разумно.
— Моля те, поне помисли до утре. Сега си ядосан, но на сутринта ще се чувстваш по-различно.
— Не.
— Не е сега времето да доказваш колко твърдоглав можеш да бъдеш — каза Ейми разярено. — Няма ли поне да помислиш за последствията, имам предвид тези извън това, че ще се отървеш от мен? На първо място, чичо Джеймз няма да сметне, че си невинен. Аз ще го уверя, че си, но като се има предвид какво изпитва към теб, той няма да повярва. А ти не искаш пак да си имаш разправии с него, нали? Знаеш колко е непредсказуем. Може да те извика на дуел, или да те пребие, или дори да те изхвърли и да не ти позволи да видиш повече Джордж и Джак.
— Ще поема риска.
Каза го с такова безразличие, че единственото, което й оставаше, бе да се опита да сдържи гнева си.
— Мислиш, че всичко това не е възможно? Е, може би си прав. Може би единственото, което ще се случи, е че ще ме изпратят в провинцията, а ти ще продължиш да се занимаваш с работите си без чаровната ми намеса. Разбира се, до ден-два ще бъдеш отегчен до смърт, след като няма да можеш да разчиташ на нашите ободряващи разговори. И братята ти, които ще бъдат принудени да слушат твоите оплаквания, ще решат, че не си могъл да се справиш с едно „малко момиченце“, но аз съм сигурна, че ще понесеш подигравките им.
— Достатъчно, Ейми.
— Промени ли решението си?
— Не.
Тя вдигна ръце.
— Добре! Върви и признай всичко. Но има още една възможност, за която не си помислил. Че мога да накарам семейството си да погледне на нещата така, както аз искам. Тогава всичко, което ще постигнеш, е да бъдеш подгонен от чичовците ми, които ще следят всяка твоя крачка. — Вече беше достатъчно разгневена, за да добави: — И още едно нещо. Тази твоя то-о-олкова умна идея може в момента да ти изглежда като спасение, но тя е най-малодушния изход. Ако искаш да ми устоиш, Уорън Андерсън, стори го сам.
Ейми се врътна намусена, обръщайки му гръб, докато се опитваше да открие вътрешния джоб на пелерината си, където бе пъхнала ключа от къщата. Пелерината се беше извъртяла настрани и джобът не беше там, където трябваше да бъде. Ейми се молеше ключът да е все още у нея след всички падания, които бе преживяла тази вечер. От друга страна, ако липсваше, проблемът й щеше да се реши, поне временно. Обаче той беше там, а тя вече бе твърдо решена, че няма да лъже Уорън, че няма да изрича дори полуистини, доколкото бе в състояние да се въздържи.
През тези няколко секунди той не бе произнесъл нито дума, но точно когато Ейми пъхна ключа в ключалката, ръцете му докоснаха раменете й.