— Мислиш, че не мога? — попита той.
— Че не можеш какво?
— Да ти устоя.
Самата тя доста се затрудняваше да устои на импулса да се наведе към него, така че не се и опита. А и той не я отблъсна.
— Мисля, че ще положиш всички усилия — прошепна тя нежно.
— И ще успея.
— Искаш ли да се обзаложим?
Затаи дъх в очакване на отговора му. Знаеше колко е нереалистично да смята, че Уорън ще приеме, но бе сигурна, че ако приемеше, съдбата му щеше да бъде решена. Защото Ейми никога не губеше облози. Но той я разочарова.
— Не. Да се обзаложа на това ще означава, че му отдавам някакво значение. Твоята дързост ме обърка, това е всичко. Но след като вече знам какво да очаквам, ще мога да не ти обръщам внимание.
Тя се извъртя преди Уорън да успее да отстъпи назад, за да избегне допира на гърдите й до своите.
— Ще можеш ли? — попита прелъстително.
Той си тръгна. Добре, значи вероятно можеше…още за известно време.
ГЛАВА СЕДЕМНАДЕСЕТА
Ейми затвори вратата и я заключи, после се облегна на нея. Усмихваше се сама на себе си. Опасността бе отминала. Беше успяла да влезе в къщата без Уорън да я последва, а това бе цяло чудо, като се имаше предвид неговото твърдоглавие. Не беше сигурна коя от нейните забележки го бе разколебала, но сега най-важното бе, че чичо Джеймз нямаше да бъде измъкнат от леглото тази нощ, за да слуша изброяването на всичките й грехове. Някой друг път, може би да, но не тази нощ…
— Има ли основателна причина да влизаш през тази врата по това време на нощта?
Ейми едва не потъна вдън земя от уплаха. Сетне схвана въпроса и измънка:
— Да… не… мога ли да си помисля и да ти отговоря на сутринта?
— Ейми…
— Шегувам се, за бога — каза тя на Джеръми, докато се отместваше от вратата, благодарна, че тъкмо той, а не баща му, я бе чул да влиза. — А ти какво правиш в къщи толкова рано?
Той не се подведе по опита и да смени темата.
— Няма значение. Нека да видим твоя отговор, братовчедке, и то сега.
Тя изсумтя нетърпеливо, преминавайки бързо покрай него, за да влезе в салона.
— Ако искаш да знаеш, имах тайна среща с един мъж, който доста силно ме интригува.
— Вече?
Ейми се извърна с лице към него.
— Какво имаш предвид с това „вече“?
Братовчед й се облегна удобно на вратата с кръстосани ръце и крака — измамно небрежна поза, която чичо им Тони много обичаше и която Джеръми, приличащ толкова на него, бе усвоил перфектно.
— Имам предвид, че дебютът ти беше едва миналата седмица. Не мислех, че ще тръгнеш по стъпките на сестра си Дайана и ще направиш избора си толкова бързо.
Тя изви вежда.
— Мислил си, че ще съм като Клер, на която й трябваха две години, за да реши?
— Не толкова дълго, но поне няколко месеца.
— Аз само казах, че съм заинтригувана, Джеръми.
— Радвам се да го чуя. Тогава защо е тази секретност?
— Защото доста се съмнявам, че семейството ще го одобри.
Джеръми бе може би единственият човек, на когото можеше да каже това без да се притеснява, че ще предизвика у него гневен изблик. Самият той се ухили, вероятно предвкусвайки гневните изблици на останалите членове на семейството.
— Ясно. И кой е той?
— Не е твоя работа — отвърна Ейми.
— Значи го познавам?
— Не съм казала това.
— Познавам ли го?
— Твърде е възможно.
— Не е някой пълен негодник, нали? В противен случай се боя, че ще трябва да се противопоставя.
— Изобщо не е негодник. Моралът му е от най-висока класа.
Джеръми се намръщи.
— Тогава какво не му е наред?
Е, добре, беше се опитала да се придържа към истината, или поне близо до нея, но той просто не й позволяваше да продължи по този начин.
— Той е беден — бе единственото, което успя да измисли в момента, за да го отклони от въпроса.
— Права си. Изобщо не е подходящ. Не можем да те оставим да се разхождаш в дрипи.
— Няма. Той има перспективи за забогатяване.
— Тогава какъв е проблемът?
— Не му харесва идеята да се среща с мен, докато обстоятелствата не станат по-добри.
Джеръми кимна замислено.
— А ти се опитваш да го убедиш, че това няма значение?
— Точно така.
— Нима се наложи да се въргаляш в прахта, за да постигнеш целта си?
Ейми се изчерви силно при чувствените образи, кои то този въпрос извика в съзнанието й.
— Единственото, което правихме, бе да се разхождаме и да разговаряме. Боя се, че в невниманието си се препънах няколко пъти.
— Той трябва да е пълен дръвник, за да не те хване, или и той се препъна?