— Буден ли си, братко? — попита Дрю, след като влезе в стаята и хлопна с трясък вратата.
— Вече да.
Дрю просто се засмя на раздразнението на брат си.
— Не мислех, че вече си се прибрал. Явно си се заситил още в ранна вечер.
Де да беше! Тогава би могъл да устои на съблазните на Ейми. Запита се дали ако не бе принуден да дели стаята си с Дрю поради това, че хотелът временно беше претъпкан, нямаше да се предаде и да доведе Ейми. Смразяваща мисъл. Нима волята му бе толкова слаба? Или пък нейното обаяние — толкова силно?
Откъдето и да го погледнеше, момичето си беше проблем, и Уорън незабавно трябваше да сложи край на всичко това. Тя бе племенница на сестра му, за бога. Беше Малори. Едва бе слязла от училищната скамейка. Фактът, че демонстрираше необуздаността на двамата си чичовци — по дяволите, нима не можеше да нарече нещата с истинските им имена? Тя бе на път да се превърне в развратница — нямаше никакво значение.
Ако искаше да предложи услугите си на широката публика, това си беше нейна работа, но той нямаше да допринесе за нейното падение. В края на краищата тя щеше да забременее и вероятно нямаше дори да може да каже кой е бащата. Някое малоумно копеле, което се е хванало на въдицата й, щеше да си го отнесе, и това нямаше да бъде Уорън.
Освен това не беше вярно, че самата Ейми иска да се омъжи и да сложи край на забавленията си. Това вероятно бе някаква уловка, за да погъделичка неговото самолюбие, понеже тя беше толкова невероятно красива. Но нима не бе доказала, че е категорично против брака, когато направи всичко възможно, за да се скрие от лейди Бийчъм тази вечер?
Би трябвало да почувства облекчение. И той го чувстваше. Но това не решаваше проблема. Не, момичето може и да бе дяволски привлекателно, може Уорън да я желаеше много силно, но той нямаше да се хване в съблазнителния й капан.
— Знаеш ли какво — продължи Дрю, докато се бореше с ботушите си в другия край на голямото легло, което деляха — независимо от хилядите ни възражения към тази страна, има едно нещо, което няма как да не признаеш на англичаните. Те си имат един страхотен град в лицето на веселия стар Лондон. Каквото и забавление да търсиш, можеш да го намериш точно тук. Бога ми, та те имат пороци, за които никога не съм и чувал.
— Разбирам, че си се забавлявал тази вечер — сухо каза Уорън.
— „Забавлявам“ не е и наполовина точно. Бойд и аз се запознахме с онази сладка…
— Не искам да слушам за това, Дрю.
— Но тя беше изключително талантлива за цената си, а и хубава — с най-прекрасните черни коси и сини очи. Напомни ми за Ейми Малори, макар че не беше толкова хубава, колкото нашата красавица Ейми.
— Защо, по дяволите, споменаваш нея?
Дрю сви рамене, без да осъзнава, че зад гърба му неговият брат се е наежил.
— Като споменахме за нея…
— Ти спомена за нея.
— Както и да е… Тази сладурана доста често ми се върти из ума, откакто я зърнах.
— Тогава я изхвърли от ума си — процеди през зъби Уорън. — Тя е твърде млада, дори за теб.
— Голяма работа, дявол да го вземе — възпротиви се Дрю, все още неосъзнаващ в какви опасни води е нагазил. — Но тя е от този тип жени, за които човек трябва да се ожени, а те не са мой тип. Все пак — въздъхна той с дълбоко съжаление — заради нея почти ми се иска да бях готов да се установя на едно място.
Уорън чу достатъчно.
— Лягай си! И ако нощес хъркаш, ще те удуша със собствената ти възглавница.
Дрю му хвърли изненадан поглед през рамо.
— В дяволски превъзходно настроение си, няма що. Какъв късмет — да трябва да деля стая с мърморкото на семейството!
Тази провокация вече дойде твърде много на Уорън, чийто ден бе пълен догоре с провокации. Той се надигна и се извъртя. Дрю се озова проснат на земята. За момент остана легнал, опипа бузата си и вдигна глава, за да вижда по-големия си брат, който още седеше в леглото.
— Ето значи какво си пропуснал — каза Дрю, сякаш сприхавото настроение на Уорън вече бе напълно разбираемо. Докато се изправяше на крака, той се подсмихна. — Е, хайде тогава, аз съм готов.
Уорън не се нуждаеше от увещаване. Пет минути по-късно към цената, която дължаха за стаята, двамата вече бяха прибавили още и стойността на един строшен стол и на счупената рамка на леглото. Клинтън нямаше да остане доволен; той и без това се отнасяше неодобрително към склонността на Уорън да се забърква в побои. Дрю обаче не го беше грижа. Винаги участваше с радост в любимите „упражнения“ на брат си, пък и не правеше сериозни опити да съблазни никоя от младите лондонски хубавици, така че насиненото око нямаше да му навреди.