Днес иконом беше бившият пират, французинът Анри. Само няколко секунди след отварянето на входната врата Уорън бе уведомен, че е дошъл в неподходящо време. Джорджи спяла. Също и Джаклин. А останалите трима от фамилията Малори, обитаващи дома, били излезли.
Разочарованието на Уорън нямаше граници. Доброто настроение, постигнато с толкова труд, спадна далеч под нулата. Беше се приготвил да сложи край на своето гневно недоволство, а ето че отново бе обхванат от него. Можеше да почака в къщата, разбира се, но нетърпението само щеше да влоши настроението му още повече и ако междувременно Джорджи се събудеше, сигурно щеше да си го изкара на нея. Ето защо той си тръгна. Но как да си убие времето в град, който не познава?
Е, добре, имаше още нещо, което бе планирал да свърши. Час по-късно Уорън успя да намери спортната зала, която търсеше, споразумя се със собственика за персонално обучение срещу доста значителна сума и сега бързо установяваше, че не знае почти нищо за истинския юмручен бой. Това, което знаеше, му бе вършило добра работа — нали си беше побойник — докато не срещна Джеймз Малори.
— Не така, янки — недоволстваше инструкторът. — Това ще събори всеки средно як мъж по задник, но ако искаш той да си остане съборен, направи го така.
Нравът на Уорън не търпеше такъв род критики, но той бе готов да умре, но да се примири с тях. За награда щеше да има възможността да размаже физиономията на зет си без самият той да бъде размазан.
— Тялото ти може да понесе значително мощни удари, но трябва да го използваш правилно. Хайде, дръж ръцете си високо вдигнати и използвай силния си десен удар.
— Я виж ти — думите бяха произнесени от глас, който Уорън разпозна безпогрешно. — Има ли някаква особена причина, за да тренираш, янки?
Уорън се извърна и се озова лице в лице с Джеймз Малори и брат му Антъни, които се бяха приближили до ринга. Последните двама души, които би искал да види точно в този момент.
— Една-единствена — отвърна той недвусмислено.
Джеймз се ухили.
— Чу ли това, Тони? Наистина ми се струва, че нашият приятел все още иска главата ми.
— Хм, дошъл е на най-подходящото място, за да разбере как да я има, нали? — отговори Антъни. После се обърна към Уорън. — Знаеше ли, че и двамата сме ученици на Найтън? Естествено, това беше преди няколко години и оттогава сме понаучили нещичко и сами. Може би и аз съм в състояние да ти дам няколко урока.
— Не си създавай излишни затруднения, сър Антъни. Нямам нужда от такава помощ.
Антъни само се изсмя, обърна се към брат си и каза загадъчно:
— Той не разбира. Защо не му обясниш, докато отида ей-там да прибера това, което спечелих от облога си с Хорас Билингз?
— За какво се беше обзаложил този път? — попита Джеймз.
— Не можеш ли да се досетиш?
— За пола на моето бебе?
— За името й, старче? — Антъни се засмя. — Наистина те познавам много добре.
Джеймз се загледа след брат си с любяща усмивка, преди отново да насочи вниманието си към Уорън.
— Трябваше да приемеш неговото предложение. Той е единственият човек, който има шансове да ме победи, въпреки че са съвсем малки. Освен това, независимо че не вярваш, Тони ще те обучава добросъвестно, само и само да ме види победен. Той си е такъв.
Уорън беше наблюдавал взаимоотношенията между двамата братя достатъчно, за да проумее, че Джеймз вероятно е прав. Щеше му се собствените му братя и той да можеха да се заяждат така помежду си, без да стигат до неизбежния бой.
— Ще го имам предвид — отговори той рязко.
— Чудесно. Виж, аз самият бих ти предложил да се възползваш от собствения ми богат опит, просто заради спорта, но сестра ти вероятно ще ме обвини, че търся отмъщение или други подобни глупости, понеже аз няма да бъда толкова нежен с теб, колкото Тони. Между другото, имаш великолепна цепната устна. Някой когото познавам?
— За да можеш да го поздравиш ли? — сопна се Уорън. Джеймз само се усмихна, затова той добави: — Съжалявам, но ще те разочаровам, Малори. Просто Дрю и аз имахме известни проблеми да спим в едно легло.
— Жалко. — Джеймз въздъхна. — Мисълта, че си създаваш нови врагове, докато си в града, би се отразила чудотворно на настроението ми, наистина.
— Тогава ще се постарая да не те информирам, ако си създам такива — каза Уорън.
Онази проклета руса вежда се повдигна.
— Ако? О, ще си създадеш, янки. Не можеш да го избегнеш — та ти си такова буре с барут. Настина ми се струва, че трябва да закалиш проклетата си американска кожа. Прекалено лесно настръхва.
Фактът, че Уорън още не беше избухнал — макар че бе дяволски близо до това — го накара да отбележи с известно самодоволство: