— Аз съм съсипан, разбира се.
Не, Уорън в никой случай не беше лицемер. Каза го толкова хладно, че Джеймз се развесели още повече, а съпругата му учудено смръщи вежди:
— Дръж се любезно, Уорън — меко сгълча Джорджина. — Тя само се шегуваше.
Той просто се усмихна със свити устни, с което накара сестра си да въздъхне и да насочи разговора в друга посока.
Скоро след това вечерята приключи. Не беше изненадващо, че Ейми и Уорън се позабавиха, за да останат последни в трапезарията. Същото обаче направи и Джеръми.
Все пак, той се задоволи с това да хвърли един поглед към американеца и да каже:
— Хм, виждам, че аз ще трябва да почакам.
В мига, когато Джеръми излезе, Уорън се обърна към Ейми.
— Не го прави повече.
Тя потръпна от яростта, скрита под кроткия му тон.
— Още си бесен заради проклетото обещание, което си мислиш, че съм нарушила, нали? Но много добре знаеш, че ако бе получил това, което искаше, нямаше да бъдеш щастлив.
— Напротив, бих изпаднал в екстаз.
— Тогава стой надалеч от мен за няколко дни и виж дали няма да ти липсвам — предложи Ейми.
— Няма да ми липсваш.
— Ще ти липсвам. Виждаш ли, аз пленявам хората. Карам ги да се усмихват, дори когато са тъжни. Те обичат да бъдат с мен. А за теб отсъствието ми ще бъде още по-непоносимо, защото знаеш, че те желая. Със своята любов аз ще променя живота ти… постепенно. Знаеш и това. И ще дойде ден, когато няма да можеш да живееш без да съм до теб — денем или нощем.
— Детски фантазии — каза той, но думите му бяха процедени през зъби. Тя го впримчваше… отново.
— Твърдоглавец — поклати глава Ейми. — Но вече е време да бъдеш щастлив, Уорън Андерсън. Имаш късмет, че съм наследила инстинктите на баща си и че мога да бъда по-твърдоглава и от теб.
— Не смятам това за късмет.
— Ще го сметнеш — обеща тя.
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА
Още щом входната врата се хлопна след последния Андерсън, Ейми се втурна по стълбите с надеждата, че ще може да избегне разговора с Джеръми поне до сутринта, когато щеше да бъде по-добре подготвена за неизбежната критика. Но негодникът успя да я надхитри. Чакаше я в коридора със скръстени ръце, небрежно облегнат на вратата на стаята й.
Разбира се, би могла да се върне назад, да се присъедини отново към чичо си и леля си, сетне да се качи заедно с тях до горния етаж и да се надява, че като ги чуе да идват, Джеръми ще напусне поста си. Проблемът бе там, че при сериозната важност на въпроса, братовчед й би могъл да я последва до салона и да реши да го обсъди с нея, независимо от присъствието и на други хора. Така че настоящото положение май бе за предпочитане — Джеръми поне се стараеше да запази нещата поверителни. Засега.
Все пак Ейми предпочиташе да има повечко време на разположение. Ето защо тя протегна ръка, за да отвори вратата, и се опита да каже това на братовчед си.
— Наистина не искам да говоря за това.
— Толкова по-зле — бе всичко, което отговори Джеръми, докато влизаше в стаята след нея.
Лошото при Джеръми — въпреки че всъщност беше положителна черта, ала не точно в този момент — бе в това, че независимо от безгрижната си натура, той можеше да бъде не по-малко сериозен от всеки друг член на семейството, когато се налагаше. А от вида му си личеше, че сега случаят е точно такъв.
— Кажи ми, че съм направил погрешен извод — нападна я той веднага, след като вратата се затвори зад гърба му. — Хайде, по дяволите, кажи го, ако можеш.
Ейми приседна на ръба на леглото си и го погледна в очите.
— Все пак ще запазим тишина, нали? — попита тя. Имаше предвид неговия тон, а не темата, макар че двете неща в случая бяха свързани.
— Зависи.
Това не й хареса.
— От какво?
— От това дали ще получа от теб клетва, скрепена с кръвта ти.
Щом можеше да каже това, не всичко бе загубено. Тя му се ухили.
— Опитай пак.
Джеръми закрачи напред-назад, което намали значително моментната й увереност в добрия изход.
— Налага се да разсъдиш трезво, Ейми. Не можеш да имаш точно него.
— Напротив, мога, но продължавай. Кажи ми защо си мислиш, че не мога?
— Той е най-лошият от всички тях.
— Знам това.
— Характерът му напълно изключва здравия разум.
— И това знам — и то от първа ръка.
— Никога няма да се спогоди със семейството.
— Това е само предположение.
— Баща ми го ненавижда.
Тя завъртя очи.
— Мисля, че вече целият свят е разбрал за това.
— Знаеш, че този янки е щял да го обеси. Действително е щял да го обеси.