— Прав си. — Джеймз се намръщи угрижено и отново затърси с поглед Ейми и Уорън сред танцуващите. — Ти ме караш пак да се замисля. Почти съм готов да отида да поискам… — Той не довърши. Най-после бе успял да съзре Уорън и да види, че изражението на американеца е станало още по-свирепо и че ядът му е насочен не към друг, а тъкмо към Ейми. С тих, но не и лишен от емоции глас, Джеймз промълви: — Този човек е мъртъв.
Антъни също беше видял това, което бе видял и брат му.
— Значи смъртоносните му погледи са били предназначени за Ейми. Но защо?
— По дяволите, защо, според теб, задник такъв?
— Искаш да кажеш, че съм бил прав? Почакай. — Този път Антъни дръпна брат си назад, но не за да спаси кожата на Уорън, а по-скоро за да запази част от тази кожа за себе си. — Смятам, че това ми дава право да ударя пръв, братко.
— Можеш да вземеш онова, което ще остане от него.
— Тъкмо това ме притеснява; ти не оставяш нищо — изтъкна Антъни. — Помисли и за друго — не можем да го изкормим точно тук. Някой може да възрази срещу кръвта по подиума за танци. Освен това, както многократно не ти се искаше да казваш тази вечер, може да грешим.
— Нека този янки се моли да е така — каза Джеймз мрачно.
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ТРЕТА
— Мога ли да се надявам, че танцуваш с мен, защото така искаш, Уорън, а не защото имаш сметки за уреждане? — попита Ейми.
Той не отговори на въпроса й; по-точно — направи го, но по заобиколен начин.
— Налага ли се да флиртуваш с всички тях?
Ейми се засмя доволно.
— Когато ти гледаш? Естествено, че се налага. Просто за да ти покажа разликата.
— Каква разлика?
— Между положението сега, преди да си решил да поискаш ръката ми, и после, когато вече ще флиртувам само с теб. Това „после“ ще ти хареса много повече, повярвай ми. И престани да гледаш така свирепо. Хората може та забележат и да си помислят, че си ми сърдит. Сърдит ли си ми?
— Съвършено безразлично ми е всичко, което вършиш — увери я той.
— Глупости — бе нейният отговор, придружен с не твърде подходящо за една дама изсумтяване. — Но всъщност няма значение. Знам истината и мога да я кажа. Ще започна с моята истина. Ти ми липсваше ужасно. Много лошо беше от твоя страна да превърнеш „няколкото дни“ в четири, само за да докажеш, че няма да ти липсвам.
— Но го доказах, нали?
— Не бъди толкова самодоволен. Единственото, което доказа, е колко твърдоглав можеш да бъдеш. Истината, че аз също съм ти липсвала. Ще ме направиш ли щастлива, като си признаеш?
Да я направи щастлива? Невероятно, но изведнъж почувства неудържим подтик да стори точно това. Исусе Христе, каква лудост! И какво от това, че му беше липсвала, или поне че беше мислил за нея твърде много, като се стараеше да я отбягва? Тя бе забавна… когато не го побъркваше с прелъстителното си държание. Но да го каже? Не, в никакъв случай не можеше да се отклони от решителната си позиция. Трябваше да я обезкуражи.
Но тогава защо, по дяволите, танцуваше с нея?
Защото тази вечер тя бе изключителна в балната си рокля. Защото, накичена с перли и блестяща коприна, изглеждаше толкова по-зряла. Защото му се искаше да убие последния от партньорите й, задето танцуваше тъй притиснат до нея. Защото не можеше да се въздържи.
Тя се отказа да чака отговора му.
— Ставаш все по-намръщен. Да ти разкажа ли някой анекдот?
— Не.
— Да те целуна ли?
— Не!
— Да ти кажа ли къде най-близо можеш да намериш пръчка?
Звукът, който се изтръгна от устните му, бе нещо средно между стон и смях. В действителност беше ужасен звук, но в ушите на Ейми бе като музика.
— Така е много по-добре. — Тя му се ухили. — Но още не сме постигнали усмивка. Дали няколко комплимента ще помогнат? Наистина изглеждаш прекрасно тази вечер. Харесва ми това, което си направил с косата си. — Беше я вързал на ниска опашка специално за случая. — Нали не смяташ да я подстригваш?
— И да заприличам на англичанин? Не, благодаря.
— А, значи старомодната ти прическа си имала своето обяснение. Как не съм се сетила? — След кратка пауза Ейми отново го подкачи: — Е?
— Какво?
— Няма ли да ми върнеш комплимента?
— Не.
— Така си и мислех, но си струваше да опитам.
— Ейми, защо не помълчиш пет минути? — предложи той.
— Мълчанието не води до нищо.
— Ще бъдеш изненадана до колко неща може да доведе.
— А, значи просто искаш да ме подържиш в прегръдките си. Защо не ми каза?
Уорън изпъшка. Защо това момиче не преставаше? Освен ако…
— Бременна си, нали? — Най-после бе проумял.