— Не лъжи заради него — предупреди Джорджина, която вече едва се сдържаше от възмущение.
— Не бих го направила. — Ейми премисли и каза: Поне докато се оженим. После бих, разбира се, ако е необходимо. Но да не се откланяме от темата. Няма да има принудителна сватба. Чичо Джеймс не ти ли каза?
— Спомена го, но това е без значение, ако брат ми вече…
— Не е… още. Но когато го направи — а той ще го направи, можеш да разчиташ на това — всичко ще се реши между мен и него. Освен това, лельо Джордж, той трябва да ме помоли да се омъжа за него, в противен случаи няма да кажа „да“. Толкова е просто.
— Нищо не е толкова просто, щом е свързано с брат ми. О, Ейми, ти наистина не знаеш какво правиш — Джорджина въздъхна. — Той е един мъчен, огорчен човек. Никога няма да може да те направи щастлива.
Ейми се засмя от сърце.
— Хайде, лельо Джордж, ти мислиш за него такъв, какъвто е сега, но той ще стане съвсем друг, когато се занимая с него.
— Не е ли станал вече?
— Разбира се, че не. Смятам да го превърна в един много щастлив човек. Ще върна смеха в живота му. Не искаш ли това за своя брат?
Въпросът разтърси Джорджина и я накара да преосмисли позицията си. Той й напомни и за разговора й с Реджи, ден след като се беше родила Джаклин, когато бяха стигнали до извода, че Уорън има нужда от свое собствено семейство, за което да се грижи. Изведнъж оптимизмът на Ейми я зарази. Ако някой изобщо можеше да направи чудо с Уорън, то щеше да бъде тъкмо това жизнено, очарователно палаво, красиво момиче, чието сърце бе готово да му даде любовта, от която се нуждаеше.
Джеймз щеше страшно да се вбеси, но съпругата му току-що беше преминала от другата страна на барикадата.
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ШЕСТА
— Размърдай тези крака. Недей само да стоиш и да чакаш да ти счупят носа. — Уорън успя в последния момент да избегна удара на Антъни. — Така е по-добре, старче, трябва да внимаваш за тези неща.
Антъни се стрелна вляво. Уорън се опита да отскочи, но все пак попадна на пътя на острото дясно кроше. Той премигна бързо, тъй като болката от ударения нос го прониза чак до мозъка. Не беше счупен, но му се бе разминало на косъм. И това далеч не беше първият ненужен, но затова пък дяволски точен удар, който Антъни му стоварваше. На Уорън му дойде до гуша.
— Ако не можеш да оставиш личните си чувства настрана от урока, Малори, по-добре е веднага да престанем. Трябваше да се досетя, че проявите ти днес имат задна цел.
— Но нали знаеш, че човек се учи от опит? — попита невинно Антъни.
— Човек също така се учи чрез повторение, запаметяване и куп други по-малко болезнени начини.
— Добре, добре — промърмори Антъни. — Предполагам, че мога да оставя забавната част на брат си. Тогава да се върнем към основното, Андерсън.
Уорън отново вдигна юмруци предпазливо, но този път Малори държеше на думата си. Урокът пак бе безкрайно изтощителен, но вече ставаше въпрос само за обучение, а не за демонстрации на сила.
Когато най-накрая Уорън се протегна за кърпата, беше мъртъв от умора. Бе планирал да си потърси нов хотел този следобед, но реши, че това може да почака. Сега най-много се нуждаеше от легло и от баня, без оглед на последователността. И никак не се нуждаеше от заядливи разговори с Антъни, дори ако започваха невинно като този:
— Как върви новата кантора?
— Бояджиите привършват утре.
— Познавам човек, който би бил прекрасен управител — предложи услужливо Антъни.
— За да мога да си замина колкото е възможно по-скоро? — правилно се досети Уорън. — Съжалявам, но Клинтьн в последния момент реши, че поне в началото ще назначим американец, така че се налага да остана, докато се върнат с човек за тази длъжност.
— Което означава, че самият ти ще работиш в кантората, щом бъде готова?
— Това е замисълът.
— Някак си не мога да си те представя зад бюро, затрупан с фактури и тям подобни книжа. Зад такова с корабен дневник в средата — да, но не и с всичките тези търговски джунджурии, разпръснати наоколо. Но предполагам, че и преди ти се е налагало да го правиш.
— Всички имаме стаж зад такова бюро, дори Джорджи. Баща ни настояваше всеки от нас да научи и двете страни на търговията.
— Не думай — Антъни наистина изглеждаше впечатлен, но само след миг добави: — Но бих се обзаложил, че на теб ни най-малко не ти е харесвало.
Беше абсолютно вярно, въпреки че Уорън не беше признавал този факт пред никого. Нямаше да го направи и сега.
— Какво се опитваш да кажеш, сър Антъни?