Антъни сви рамене.
— Нищо, старче. Просто се чудех защо въобще ще си правиш труда да отваряш лондонската кантора, преди да дойде управителят. Защо не я оставиш затворена засега?
Защото новите разписания вече са изпратени от главната кантора към всички наши капитани. Корабите на „Скайларк“ ще започнат да пристигат в Лондон още този месец. Ще трябва да сме готови да ги натоварим със стока, да сме се свързали с търговци, които да…
— Да, да, сигурен съм, че всичко това е много интересно — прекъсна го нетърпеливо Антъни. — Но не е възможно да имате кантори във всяко пристанище, до което плават корабите ви.
— По главните ни търговски маршрути — имаме.
— А какво ще кажеш за пристанищата, които не са по тези маршрути? Вероятно вашите капитани имат опит в набавянето на стока, с която да натоварят корабите си?
Уорън надяна ризата и сакото си. Всеки мускул и всяка болка по тялото му крещяха да действа по-бавно. Но той не го направи. Беше чул достатъчно, за да се досети накъде бие Антъни и искаше да прекрати това час по-скоро.
— Нека просто да се ограничим до същността на то малък разговор, става ли? — предложи той. — Няма да напусна страната ви в близко време. Това е решено. Няма, да се промени. Дадох на теб и на брат ти всички уверения, които можах, относно вашата племенница. Дори отбягвам сестра си, за да не се срещам с нея. Какво искате повече?
Когато Антъни станеше сериозен, лицето му придобиваше толкова мрачно, сатанинско изражение, че човек наистина го побиваха тръпки.
— Не искаме момичето да бъде наранено, Андерсън. Това никак няма да ни хареса.
Уорън го разбра погрешно.
— Да не би да ми предлагаш да се оженя за нея? — попита той ужасен.
— Мили боже, не си го и помисляй — побърза да го увери Антъни, също толкова ужасен от тази идея. — Но е ясно, че колкото по-скоро си заминеш, толкова по-скоро тя ще те забрави.
И толкова по-скоро Уорън щеше да забрави нея.
— Такова с и моето желание, но не мога.
Антъни реши, че за момента това е достатъчно и само промърмори:
— Защо, мътните да го вземат, трябваше да оставят точно теб?
Уорън сви рамене.
— Никой от нас не искаше тази задача, но в крайна сметка аз си предложих услугите.
— Защо, по дяволите?
Проклет да е, ако знаеше.
— Тогава идеята ми се струваше добра.
— Е, моли се това решение да не ти изиграе лоша шега.
Тази последна забележка на Антъни не излизаше от ума Уорън през целия път до „Олбъни“. Защо наистина бе взел това решение? Изобщо не беше в неговия стил. Всичките му братя бяха изненадани. А и Ейми вече се бе разкрила пред него, макар и само минути преди това. Може би тогава не й беше повярвал. А може би беше.
Още мислеше за това, когато влезе в коридора, водещ към стаята му и се озова лице в лице с китайския диктатор, когото за последно бе видял в мръсната кантонска бърлога за хазарт, и които по-късно беше изпратил две дузини от своите дребосъци по петите на Клинтън и Уорън, с явното намерение да сложи край на живота им. Жанг Ятсен в Лондон? Невъзможно, и все пак беше той, облечен в официалната си копринена роба на мандарин, която носеше винаги при търговските си дела или по време на пътуване.
Уорън тъкмо излизаше от шока, когато Жанг на свой ред се стресна, разпознавайки своя враг. Китаецът инстинктивно се пресегна за своя меч, но той не беше на мястото си. Уорън се зарадва на това, тъй като мечовете в никой случай не бяха по неговата специалност. И като съобрази, че където и да се намира Ятсен, страховитите му телохранители винаги са наблизо, Уорън реши, че ще е най-разумно да изчезне от тук. Точно това и направи. Щеше да се наложи да изпрати някого да уреди сметката и да събере нещата му, но проклет да е, ако се върне повече в „Олбъни“ с този побъркан китаец в него.
Исусе Христе, още не можеше да повярва, че Жанг Ятсен е в Лондон. Жанг ненавиждаше чужденците и търгуваше с тях в Кантон, само защото имаше изгода от това; иначе предпочиташе да няма нищо общо с тези хора. Дори спрямо онези неколцина, с които имаше работа, той демонстрираше презрение. Тогава защо ще се оставя във властта на хиляди чуждоземци в тяхната собствена страна, напускайки своя затворен малък свят, където господството му беше безгранично… поне доколкото не привличаше вниманието на Императора?
Тук можеше да го е примамило само баснословно количество пари… или лична работа. А Уорън, колкото и да бе скромен, имаше неприятното усещане, че личната работа е онази проклета антична ваза, която той и Клинтън бяха отнесли от Кантон.
Семейна реликва — така я беше нарекъл Жанг, когато я предложи като залог в играта. Уорън от своя страна бе заложил своя кораб — това, към което се стремеше Жанг и което го беше довело в онази дупка; иначе кракът му никога не би стъпил в нея. Жанг искаше кораба на Уорън поради ред причини. Първо — понеже беше решил да създаде своя собствена флотилия от търговски кораби, така че да не му се налага повече да се занимава с чужденци. И второ — понеже определено не харесваше Уорън, който никога не си беше направил труда да се държи достатъчно почтително в негово присъствие и се надяваше, че ако Уорън загуби кораба си, това ще сложи край на пътуванията му до Кантон.