— Часът няма значение.
— Много се радвам за вас, но ние, останалите хора, се съобразяваме с времето. Няма да стане, господин Лянг.
Той изгуби търпение.
— Или ще се подчиниш, или…
Порой от азиатска реч погълна думите му. Ейми отново погледна към леглото. Господарят още беше там, още бе полуизправен, но изражението му не вещаеше нищо добро.
— Може би някой трябва да ми обясни за какво е всичко това — каза Ейми колебливо.
Отговори й господарят, въпреки че Ли Лянг беше този, който преведе думите:
— Аз съм Жанг Ятсен. Американецът открадна от мен една семейна скъпоценност.
— Откраднал? — възкликна недоверчиво Ейми. — Това изобщо не е в стила на Уорън.
— Няма значение как е попаднала у него. Важното е, че трябва да си я върна, за да измия позора от себе си.
— Не бихте ли могли просто да го помолите за това?
— Имам такова намерение. Но той се нуждае от стимул, за да се съгласи.
Ейми започна да се смее.
— И мислите, че аз мога да ви послужа за такъв стимул? Не ми се ще да ви го казвам, но мъничко преувеличих, като споменах, че ми е годеник. Напълно съм уверена, че един ден ще бъде, но засега той се бори с нокти и зъби, за да избегне сватбата. Всъщност по-скоро ще бъде доволен, ако изчезна.
— Последното е напълно възможно, лейди, ако той не дойде да те потърси — каза Ли Лянг заплашително.
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ОСМА
Когато я натикаха в един сандък и я закараха на някакъв кораб в пристанището, Ейми започна сериозно да се съмнява дали не бе сгрешила, отказвайки да помогне на новите си познати. Думата „изчезвам“ придобиваше по-различно значение от това, което тя бе имала предвид. Определено се питаше дали тези момчета не гледат на нещата малко по-сериозно, отколкото си беше помислила първоначално.
Споменаването на титлата й също не помогна. Английските крадци може и да се впечатляваха от подобни неща, но тези азиатци изглежда не разбираха, че маркизът на Хейвърстън не е някой, когото биха желали да имат за свой враг. Не обърнаха внимание и на заплахите й за ужасните последици, които щяха да ги сполетят, ако не я пуснеха. Но когато те на свой ред й казаха за инструментите за мъчение, които можели да използват, за да й развържат езика, Ейми им отвърна с насмешка. Камшици, изтръгване на нокти и тям подобни! Нямаше да посмеят. Разбира се, тя не бе предполагала, че ще я държат цяла нощ, още по-малко — и на сутринта. Прекалено дълго, за да успее да се промъкне обратно в къщи без никой да разбере.
След като се намираше сред цялата тази бъркотия заради Уорън, най-малкото, което той би могъл да направи, бе да сподели с нея това неприятно преживяване, както беше направил с предишното. Но не — Уорън чисто и просто бе предпочел да си смени хотела след отплаването на братята си. Ала колкото и да му беше ядосана за това „изоставяне в лапите на вълка“, както го схващаше тя, все пак нямаше да съдейства на Жанг Ятсен, за да го намери.
Независимо дали беше откраднал или не семейната реликва на Ятсен, той просто можеше да откаже да я върне. Способен бе на такова твърдоглавие. А Ейми не искаше да разбере как биха се държали тези чужденци, ако наистина се ядосаха. Не всички бяха толкова дребни, колкото Ли Лянг, а и просто бяха твърде много. Но да ги заведе при Уорън би означавало да го предаде, а Ейми не можеше да направи това, въпреки че самият той без колебание я беше предал пред чичовците й.
Не, тя просто трябваше да се измъкне оттук сама, без съдействието на своя бъдещ годеник. Семейството й също не бе в състояние да й помогне в този момент. Джорджина може би щеше да си спомни вчерашния им разговор и да си помисли, че Ейми е отишла да търси Уорън, но след като разберяха, че не го е намерила, те нямаше как да проследят дирите й.
Сега беше заключена в каюта с миниатюрни размери. Вътре нямаше нищо, освен няколко груби одеяла на пода, фенер (нямаше прозорци), кофа за облекчаване на нуждите и празния вече сандък, с който бяха докарали Ейми. Без съмнение не й беше никак забавно.
Но тя бе напълно уверена, че ще успее да избяга сама стига корабът да не вдигне внезапно платна и да отплава. Дори имаше готов план и смяташе да го осъществи, когато й донесяха следващото ядене.
Първото ядене — паничка ориз и странно изглеждащи зеленчуци в лютиво-сладък сос, й беше донесено от приветливо дребно човече, което се назова Тайши Нинг. Той изглеждаше тънък като шушулка в широките си панталони и в своята препасана с колан туника. Дебелата му черна плитка стигаше почти до земята. Също като Ли, Тайши не надвишаваше Ейми по ръст. Нима щеше да й бъде трудно да го надвие с помощта на паничката за ориз. Съвсем не.