Но докато часовете се нижеха мъчително бавно, Ейми започна да се съмнява, че ще има късмет да провери това на практика. Бе изтървала чантичката си, докато се бореше срещу натикването в сандъка, но джобният й часовник още беше у нея и това й помагаше да следи времето Много, твърде много време минаваше без никой да се появи. Все пак смятаха да продължат да я хранят, нали? Или гладът бе първият метод, с който щяха да се опитат да й развържат езика?
Наближаваше вечер, когато Тайши най-после отключи вратата и влезе с нова купа храна — явно гладът не беше част от дневния ред… засега. Независимо от стържещия си стомах, Ейми не се интересуваше какво й е донесъл за ядене. Повече я заинтересува да види, че пред вратата й не е поставена друга охрана. Очевидно смятаха, че ключалката е напълно достатъчна, за да я опазят и че няма да опита нищо с Тайши. Е, добре, грешаха.
Жалко, все пак, защото той наистина беше много мил със симпатичната си усмивка и със своя предвзет, смешен английски. Но Ейми не биваше да оставя това да я разколебае. Вярно, че не Тайши бе човекът, който я беше домъкнал тук, но той работеше за онзи човек, а и сега за нея бе най-важно да се измъкне от тази неприятност и да се прибере у дома, където щеше да е в безопасност. Просто щеше да затвори очи, докато го удря по главата с тежката купа и после да се извини.
— Гледа какво Тайши донесъл, малка миси. Страхотно хубав нещо. Само не го харесаш и аз отсече ръка на готвач тутакси. Страхотно обещавам.
— Уверена съм, че няма да се наложи — отговори Ейми — но още не съм достатъчно гладна, за да проверя. Можеш да го оставиш ей-там.
Тя посочи сандъка, а с другата си ръка здраво стисна празната купа за ориз зад гърба си. Единственото, от което имаше нужда, бе да се озове за миг зад Тайши. Той последва указанията й. Беше толкова лесно.
Ейми затаи дъх, когато китаецът мина пред нея, после вдигна купата за ориз, затвори очи и замахна. Но преди купата да докосне каквото и да било, Ейми усети как я сграбчват за китката и я завъртат във въздуха. Приземи се на гърба си.
Не беше наранена, но бе дяволски слисана. Когато се обърна, за да погледне страховито кльощавия дребосък, видя, че той дори не е изтървал новата купа с храна. И й се хилеше.
— Как, по дяволите, го направи? — попита тя разярено.
— Лесно. Иска научиш?
— Не… аз… не… искам — намуси се тя и се изправи на крака. — Това, което иска, е да си отида у дома.
— Толкова съжалява, миси. Когато дойде човекът — може би да, а може би не. — Той сви рамене, за да покаже, че не е осведомен какво ще стане с нея в единия или другия случай.
— Но човекът не… Уорън не идва.
— Щом господар Ятсен казва той идва, значи той идва — заяви Тайши. — Ти няма нужда се тревожиш.
Ейми вбесено тръсна глава.
— Как може да дойде, когато не знае нито къде съм отишла, нито къде съм сега, нито дори, че изобщо съм из чезнала? Твоят господар Ятсен е идиот!
— Ш-ш-т, миси, или ще загуби главата светкавично — каза Тайши уплашено.
— Глупости — присмя се тя. — Никой не отсича глави заради една малка обида. Сега си върви. Искам да остана сама, за да страдам заради провала си.
Тайши я дари с още една ослепителна усмивка.
— Ти страхотно забавна, миси.
— Вън, преди да съм закрещяла страхотно!
Той се оттегли, като продължаваше да се хили. Преди да затвори вратата, Ейми го спря.
— Съжалявам, че се опитах да ти строша главата Нищо лично, нали разбираш?
— Не притеснява, миси. Човекът дойде скоро.
Ейми хвърли празната купа, която още бе в ръката й към вратата, точно когато тя се затвори. Щял да дойде скоро? След като не беше им казала и едничко нещо, к ето да ги заведе при него? Те всички бяха идиоти. А дори да бяха намерили начин да открият Уорън, той не би дошъл да я спаси. Щеше да е доволен, че са я отвлекли живота му.
И сега какво? Очевидно възможността за нападение над малките, хитри човечета отпадаше. Май трябваш просто строши фенера, докато вратата бе отворена, за да предизвика пожар, въпреки че независимо от симпатичната усмивка на Тайши, Ейми не можеше да е сигурна, а той не би предпочел да затръшне вратата и да я остави вътре да се опече, вместо да забрави за постъпката й и да угаси огъня.
Добре, нямаше никакво съмнение, че първият й план бе претърпял пълен провал. Но тя в никой случай не смяташе да се предава. Не беше успяла да надвие Тайши. Той не само говореше смешно, а и се биеше смешно. Но вероятно би могла да му избяга. Сигурно нямаше да стигне по-далеч от палубата, но един „страхотен“ вик можеше да доведе помощ, … или да не доведе. Щеше да зависи от това кое време на деня е и в коя част на пристанището е закотвен корабът. Във всички случаи, обаче, си струваше да опита, когато пристигнеше следващото ядене.