— Твоите условия ще включват брат ми, нали? — Като не получи отговор, тя го сръга в ребрата. — Джеймз?
— Трябва ли?
Звучеше толкова нещастно, че тя го потупа по бузата.
— Недей да се изживяваш като негов спасител…
— Опазил ме бог.
— Мисли си просто, че правиш истински добро дело, достойно за светец, и аз ще спра да се оплаквам от твоето отвратително отношение към брат ми. Става ли?
Той й се ухили.
— Е, щом поставяш въпроса по този начин…
— Нищо чудно, че те обичам. Толкова е лесно да се разбере човек с теб.
— Дръж си езика зад зъбите, Джордж? Нима се опитваш да ми съсипеш репутацията?
Тя го целуна, за да му покаже, че няма никакви подобни намерения.
— Има ли нещо специално, което искаш да сложа в багажа ти, докато ти подготвяш „Нерея“?
— Не, но ако се мерне Кони, можеш да го изпратиш заедно с багажа. Той ще ме изтормози до смърт с мърморенето си, ако не го поканя да участва в преследването.
— Ти май гледаш на всичко това като на забавление, а? — обвинително попита Джорджина.
— Как бих могъл, щом ще прекарам толкова време без теб?
Подозрителният й поглед му каза недвусмислено какво мислеше тя за тази нагла лъжа.
— Значи имаш късмет, защото идвам с теб.
Понечи да й забрани, но видя, че е безсмислено и вместо това попита:
— Ами Джак?
Джорджина изпъшка.
— Забравих за момент. Мисля, че приключенските ми дни свършиха… поне докато тя не порасне малко. Но ти ще внимаваш, нали, Джеймз?
— Можеш да разчиташ на това.
ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ПЪРВА
Каютата на Уорън не бе по-голяма от тази на Ейми и за нещастие се намираше точно до нейната. Чуваше се как Ейми крачи напред-назад. В момента беше бясна, защото той не й бе казал и дума, когато беше настоял да види, че тя е добре. Просто помоли Лянг да отвори вратата й, видя, че е добре и го накара пак да я затвори. Не искаше по никакъв начин да им показва, че първият му импулс беше да влезе и да я прегърне, да я увери, че ще измъкне от това… в крайна сметка. Вторият му импулс беше здравата да я напердаши, задето ги бе забъркала в тази каша. Но не можеше да направи нито едното, нито другото, не и без да им покаже, че Ейми е по-важна за него, отколкото искаше да знаят.
Тя започна да крещи веднага щом вратата пак се затвори. Искаше Уорън да се върне, искаше да говори него. Когато предположи, че той не може вече да я чуе тя вместо това закрещя на някого на име Тайши. И досега продължаваше на всеки десетина минути да блъска на вратата и да повтаря виковете си към Тайши.
Уорън реши, че в крайна сметка трябва да е доволен задето Ейми не знаеше, че е настанен в съседната катюта. Защото ако знаеше, тя би се опитала да говори с него през преградата, а той не бе сигурен колко дълго би бил в състояние да понесе това. Достатъчно лошо беше, че може да чува гласа й, или поне виковете й. Освен тях Уорън долови още, че тя доста си говори и са мърмори сама, но до него достигаха само отделни, неясни думи, като: „нищожен“, „проклет“ и „почакай само да…“.
Той искрено се надяваше, че това се отнася по-скоро за него, отколкото за непознатия Тайши. По-лесно щеше да се справи с представата за сърдитата Ейми, отколкото за Ейми-прелъстителката, особено след като току-що я бе зърнал с разрошена коса и с рокля, която беше твърде изрязана, за да си спомня за нея с равнодушие. Уорън беше бесен, че е тръгнала да се срещне с него, облечена по такъв начин. Ако бе имала възможност да се приближи достатъчно, за да му позволи да надникне в това деколте, той не би устоял на изкушението. Но не се съмняваше, че малката развратница е знаела това и именно поради тази причина се е облякла така.
Уорън изпъшка. Не биваше да мисли за нея. Съзнаваше го. Да бъде затворен за цял месец, като знае, че Ейми Малори е съвсем близо, и все пак е недостижима! Това щеше да го побърка. Трябваше да се занимава с нещо друго, да се включи в поддръжката на кораба или нещо такова. По дяволите, дори би мил дъските на палубата. Гордостта нямаше значение. От значение бе да остане нормален.
Тласъкът от изваждането на котвата стана причина самият Уорън да скочи към вратата с намерение на свой ред да заблъска по нея. Не бе очаквал корабът да тръгне толкова скоро; явно Жанг го беше държал в готовност още откакто бе пленил Ейми. Но сега, докато всички бяха много заети на палубата, беше идеалният момент за бягство. Нима щеше да бъде трудно да накара някого да отвори вратата, хлопайки по нея, да повали този някой, да разбие съседната врата и да скочи от кораба заедно с Ейми? Все някак щеше да понесе компанията й, колкото да я върне у дома, нали? Трябваше да използва тази възможност начаса, докато корабът не бе излязъл в открито море.