Преди обаче дори да се доближи до вратата, тя се разтвори. Един мъж, не по-висок от Ейми, отскочи назад, когато видя вдигнатия юмрук на Уорън. Като съзря купата с храна в ръката му, Уорън кой знае защо изпита усещането, че пред него стои непознатият Тайши.
Ръцете му се отпуснаха. Искаше да успокои човека… поне докато го подмамеше да влезе в стаята.
— Канех се да почукам на вратата, това е всичко. Влез. — От почуда очите на китаеца се бяха разширили, доколкото това бе възможно, разбира се.
— Ти страхотно голям, капитане. Няма опиташ избяга, разбрано? На Тайши не хареса да има работа с тебе.
— Страхуваш ли се, дребосъко? — попита Уорън подозрително, който отлично знаеше колко опасности крие привидната безобидност… ако идва от Китай. — Нека да проверим дали е така.
Уорън се протегна и придърпа Тайши за предната част на туниката му, после го вдигна във въздуха с една ръка. Само за част от секундата палецът на ръката му беше силно извит. Нападението свали Уорън на колене, а Тайши отново стъпи на краката си.
— Както си и мислех — процеди Уорън. — Способностите ти на добре подбран пазач бяха чудесно демонстрирани, така че сега можеш да си вървиш.
Той размърда палеца си. Все още без да откъсва поглед от него, Тайши бързо се отмести настрана. Вероятно се шегуваше, предположи Уорън, но все пак дребосък: сигурно бе поуплашен. Едва ли всеки ден виждаше мъж по-висок с близо половин метър от него. Тайши със сигурност бе свикнал да се бие с хора с подобни на своите размери и човек с ръста на Уорън и с тяло, което в никакъв случай не можеше да се нарече слабо, неизбежно би го стреснал, независимо за колко способен се мислеше.
Разбира се, Уорън не допусна тази мисъл да го заблуди. Той вече знаеше от опит, че и мъже, по-дребни от него, можеха да го изравнят със земята. Джеймз Малори го бе доказал, без ни най-малко да се напряга.
При мисълта за Джеймз му хрумна една идея, на която не можа да устои.
— Ще сключим сделка с теб, Тайши — каза той, докато ставаше на крака и разтърсваше ръката, която още го болеше. — Аз изобщо няма да ти създавам проблеми, а за сметка на това ти ще ме научиш на бойните си умения.
— За да ги използваш против Тайши? Ти смешен като английската лейди, капитане.
Споменаването на Ейми накара Уорън почти отчаяно да пожелае да получи съгласието на Тайши. Уроците биха го ангажирали достатъчно, а и биха му причинили достатъчно болки, за да прогони тази палавница от мислите поне за известно време. Освен това, те щяха да му дадат преимущество при следващата му среща с Джеймз, каквото англичанинът не би очаквал. Това, разбира се, предполагаше, че Уорън ще се измъкне читав от тази бъркотия.
— Не се самозалъгвам, че ще ме научиш на всичко, което знаеш, така че защо трябва да се безпокоиш? — попита Уорън. — А освен това не бих нападнал учителя, имаш моята дума.
— Тогава защо искаш да учиш?
— Ти притежаваш умение, което бих искал да използвам срещу „кръглите очи“, когато приключим с това пътуване. Помисли си, Тайши. Ще ме направиш щастлив и господарят Жанг ще е доволен от теб. В противен случай, мога поне веднъж дневно да се опитвам да съборя тези стени и да те удуша със собствената ти плитка, и сигурно един ден ще успея.
Тайши изсумтя, но без особено презрение. И не пристъпи по-напред в каютата, за да сложи храната долу върху пълната със свещи кутия, която служеше за маса на Уорън. Постави купата на пода и се накани да си тръгне.
Уорън още не беше свършил с него.
— Поискай разрешение, ако желаеш. Гарантирам ти, че твоят господар ще бъде очарован при мисълта, че всеки ден ще ям бой. Може би дори ще поиска да погледа.
Тази идея грабна интереса на Тайши.
— Да забавлявам господаря Ятсен ще бъде нещо добро.
Уорън предпочиташе копелето да не го гледа, но щеше да се примири с това.
— Размисли и на сутринта ми кажи решението си. Но каквото и да е то, аз имам споразумение с твоя господар, и то не включва да стоя затворен по време на цялото пътуване. Можеш да му го напомниш. Ако не друго, поне мога да работя…
Прекъсна го удар но преградата, последван от разярен вик:
— Кой е там? Ти ли си, Тайши? Ако си ти, по-добре ела тук, джудже такова, преди да съм подпалила този проклет кораб!
И двамата се взряха за момент в преградата, преди Тайши ужасено да прошепне:
— Би ли го направила наистина?
— Разбира се, че не — каза присмехулно Уорън, но с малко по-тих от обичайния си глас. — Обаче тя вдига голяма врява. Още ли не си ходил да видиш какво иска?