Ейми беше виждала кораба на Уорън, „Нерея“, при последното му идване в Лондон — в деня, когато той бе отплавал обратно за Америка преди толкова много месеци. Корабът, на който пътуваха сега, бе значително по-малък, но тя се радваше на кратките си разходки и ги очакваше с нетърпение. Не заради чистия въздух, а защото всеки път се надяваше да срещне Уорън на палубата. Но това, разбира се, не се случи нито веднъж. Сигурно той бе накарал своя добър приятел Тайши да го предупреждава кога Ейми се намира навън за да не мърда от каютата си през това време.
На практика тя получаваше всичко, каквото поискаше, с изключение на онова, което желаеше най-много. И изглежда нямаше да го получи, каквото и да правеше. Уорън очевидно възнамеряваше да я отбягва през целия път до Америка, да предаде вазата, за да получат свободата си, сетне да качи Ейми на първия кораб обратно за Англия, сама. Този план му осигуряваше безопасност и щеше да запази него и неговия мизерен живот такива, каквито си бяха. А Ейми все още не успяваше да измисли как да промени това; може би трябваше направо да му наговори куп еротични, възбуждащи неща, които евентуално да го подтикнат да разруши преградата между каютите. Но тя нямаше достатъчно опит в тези работи, а и никак не й се искаше да се прави на глупачка, особено пък през някаква си проклета стена.
Колкото до стената — ухото на Ейми сигурно щеше да остане завинаги смачкано от непрекъснатото притискане до нея, за да долови нещо от съседната каюта.Уорън се учеше да се бие по оня смешен начин, по който се биеше Тайши. И много често биваше наказван, но Ейми имаше чувството, че всичко това му доставя удоволствие, докато самата тя въздишаше и хапеше устни при всяко негово стенание.
Днес отново я изведоха на палубата; освен това се изкъпа. Би трябвало да е щастлива или най-малкото доволна при тези обстоятелства. Но вместо това в гърдите й се надигаше ураган, в тон с буреносните облаци които бе видяла да се трупат на хоризонта. И този ураган нямаше да утихне, не и този път.
Напоследък се бе държала като образцова заложница и не беше дала на Тайши никакъв повод за оплаквания. Но не бе в характера й да бездейства и просто да търпи несгодите. Само че нямаше какво да направи, бе изиграла всичките си козове. Тъкмо тази мисъл, която не беше преставала да я гнети през целия ден, запали фитила на яростта, с която се славеше целият род Малори.
Беше ядосана на Тайши, задето не я вземаше на сериозно; на Уорън — за неговото твърдоглавие и за продължителното му безмълвие; на Жанг — защото я бе въвлякъл в тази каша при положение, че съвсем спокойно би могъл да я остави на мира, след като беше пипнал Уорън. Но край на всичко това. Край на безропотното примирение с мълчанието на Уорън и с тираничната власт на Жанг.
Тайши пръв разбра това, когато й донесе храната същата вечер. В мига, в който той отвори вратата, Ейми дръпна чинията от ръцете му, сграбчи между пръстите си щипка ориз и го поднесе към устата си.
— Не съм гладна, тъпако — каза тя в отговор на стреснатата му физиономия. — Но открих своето оръжие.
— Ти ще замеряш мене с храна?
За малко наистина да го стори, само заради чудесното му хрумване. Тайши притежаваше странен хумор, който не винаги бе твърде ясен и много често можеше да се изтълкува чисто и просто като глупост. Но Ейми бе започнала да подозира, че той само се прави на глупак, за да я предизвика. Обикновено успяваше и днешният ден не направи изключение.
— Много се изкушавам да го направя — каза тя, насилвайки се да не повишава тон. Не искаше Уорън да чуе какво е намислила; не че той би стоял с ухо до стената, но все пак не биваше да се рискува. — Но понеже това може да е последното ми ядене, ще се въздържа.
Думите й го накараха да се намръщи.
— Тайши не остави тебе гладна, миси.
— Ще ме оставиш, ако Жанг ти нареди, нали? Не си прави труда да отричаш. А той сигурно ще ти нареди точно това, когато научи какво мога да направя с малко храна.
— Не те разбира.
— Ще ме разбереш, само внимавай. Ще кажеш на твоя господар, че ако не ми позволи да се срещна с капитан Андерсън още сега, ще се задавя с тази храна и ще умра. Да видим тогава как ще накара Уорън да му върне проклетата ваза.
Тайши вдигна умолително ръка.
— Чакай, миси! Тайши разбере.
Върна се тутакси. Ейми се вторачи в затворената врата. Не можеше да повярва. Нима номерът беше минал? Нима малкият приятел най-после бе я възприел на сериозно? Не беше се надявала да успее. Ами ако и Жанг я вземеше насериозно и да й дадеше това, което бе поискала… Тя не беше подготвена! Не бе сресала косата си, не бе облякла изкусителната си рокля и, по дяволите, беше гладна.