— Трябва да говориш с мен, Уорън. — В гласа й се прокрадна отчаяние. — Ако не беше толкова твърдоглав, ако си беше направил труда да ми кажеш поне една дума, когато те молих за това, сега може би нямаше да съм тук.
— За какво говориш?
Преди няколко дни Ейми се бе предала и бе опитала да говори с него; всъщност направо го беше умолявала да й отговори. Но тя не знаеше, че не я е чул, защото това се бе случило в деня, в който Жанг беше решил да се позабавлява, като погледа бойните занимания на Уорън. Тайши бе майстор в отбранителното изкуство и тъкмо затова го бяха избрали да се грижи и да пази затворниците. Но нападателните му умения бяха посредствени.
За сметка на това мъжете от личната охрана на Жанг бяха експерти и в защита, и в нападение, и Жанг бе решил, че ще бъде забавно един от тях да постави на изпитание способностите на Уорън. Синините и отоците по тялото на Уорън все още свидетелстваха за неприятното преживяване. Но чудно, в момента не чувстваше никаква болка.
— Когато удрях по стената преди няколко дни…
— Не съм бил тук, за да те чуя, Ейми.
— Не си бил тук? — След като се бе направила на истинска глупачка през онази вечер, тя се почувства щастлива, че никой освен нея самата не е разбрал това. — Е, сега вече няма значение. Всъщност дори се радвам, защото именно твоето мълчание ме накара най-сетне да се ядосам. Така се говори хиляди пъти по-добре, отколкото през стената.
— Не е по-добре, по дяволите. Ейми, искам да се обърнеш, да потропаш на тази врата и да изчезнеш от тук. Веднага!
— Но аз току-що дойдох…
— Ейми — сряза я предупредително той.
— И още не сме поговорили…
— Ейми!
— Не!
Думата падна помежду им като хвърлена ръкавица — предизвикателство за Уорън да накара Ейми да му се подчини… ако може. Но дързостта на Ейми бе случила неподходящо време, за да се прояви отново.
ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА
Уорън се запъти към Ейми с твърдото намерение да я преметне през коляно и да я напердаши. Тя прочете решимостта в очите му, в разгневеното му изражение. Но не се опита да избяга — и без това каютата бе прекалено тясна — нито пък да го разубеди. Остана закована на мястото си с отчаяната надежда, че той няма да го стори.
Това, което последва, наистина приличаше на посегателство спрямо Ейми, но посегателство, което я направи щастлива. Едно докосване — и Уорън вече я държеше прегръдките си, вместо да я удря. Все пак тялото й сигурно щеше да пострада в крайна сметка — толкова силно стискаха ръцете му. А устните му… о, господи, той бе обезумял от страст, не можеше да се контролира! Ейми нямаше защо да се бои. Толкова силен копнеж тя не беше очаквала, не би могла да овладее. Но и за нищо на света не би го възпряла.
На два пъти Уорън я отблъсна от себе си с все по-гневно изражение. Но на лицето му вече се четяха и колебание, и болка, и най-вече — страст. И двата пъти Ейми се изпълни с ужас, а и с ярост, задето той продължаваше да се съпротивлява срещу онова, което според нея бе неизбежно. Но и двата пъти Уорън само изстена и пак я сграбчи, и устните му отново изгаряха от жажда, и Ейми отново ликуваше. Най-сетне, след толкова дълго време и след толкова много съмнения, този упорит мъж щеше бъде неин.
— Господи, мисля, че и двамата ще бъдем изпепелени още преди въобще да сме стигнали до леглото.
Искаше й се да се разсмее от щастие, но това бе невъзможно, защото Уорън отново я целуваше; езикът му проникваше все по-надълбоко и всичко, което Ейми можеше да стори, бе да устои на този натиск и да се втурне във вихъра на страстта. Но думите му показваха, че вече се е предал. Дали това решение беше взето доброволно, или Уорън просто не беше в състояние повече да се съпротивлява, бе въпрос, който изобщо не занимаваше Ейми.
Все пак успяха някак си да се доберат до сламеника, сврян в ъгъла на стаята. Не беше кой знае колко широк, но те не възнамеряваха да спят върху него, нито да лежат отделени един от друг. А и Ейми не носеше рокля, която да затруднява нейните движения. Този път бедрата й можеха да се разтворят, за да приемат тялото му там, където най-силно го желаеше. Усещането, изпитано последния път, когато той бе лежал върху нея по същия начин, отново оживя, за да я изпълни с удивление и възбуда.
Той не можеше да спре да я целува, в невероятната си жажда да усеща вкуса й. Тя не можеше да спре да го докосва, в невероятната си жажда да почувства кожата му, а и своята. Скоро обаче това не им беше достатъчно. Както и преди, когато Уорън я бе съборил върху оня черен коларски път и я бе влудил с движенията на телата им, Ейми знаеше, че има и още, и нямаше търпение да разбере всичко докрай.